Лоис Бюджолд - Омайване

— Нима казваш, че морящите твари са истински?

Беше негов ред да се опули изненадано.

— Откъде си, госпожице? — попита с подновен интерес.

Тя щеше да каже най-близкото село до фермата й, но го смени с Лъмптън Маркет. По-голям град с повече анонимност. Стегна се, приготви се за заучената фраза — „Вдовица съм“.

— Как се казваш?

— Фаун. Соу… фийлд — успя да добави. Не искаше нито името на Съни, нито нейното фамилно, затова комбинира и двете.

— Фаун — повтори мъжът и наклони глава. — Сигурно имаш тези очи по рождение.

Отново онова особено внимание.

— А ти как се казваш? — Макар че вече знаеше поне малкото му име.

— Даг.

Тя изчака за момент.

— Само това ли?

Мъжът сви рамене.

— Имам име на шатрата, име на лагера и име на провинцията, но Даг е по-лесно за извикване. — Отново се усмихна. — Колкото по-късо, толкова по-добре. Даг, залегни! Виждаш ли? Ако е по-дълго, може вече да е късно. А така си е добре.

Тя осъзна, че също се усмихва. Дали от разговора, от хляба, или просто от седенето, но стомахът й вече се бе успокоил. Беше й топло и се чувстваше изтощена.

Той запуши бутилката си.

— На теб няма ли да ти трябва?

— О, да. — Мъжът взе парцала и го прокара по лицето си. Пропусна половината драскотини.

— Защо ме нарече Малка искрице?

— Защото така си мислех за теб, когато вчера се криеше на ябълката.

— Не мислех, че ме виждаш. Въобще не погледна нагоре!

— Ти сякаш не искаше да бъдеш видяна. Така че замълчах. Мислех, че онази хубава ферма е твой дом.

— Наистина е хубава, нали? Но спрях там само заради водата. Отивам в Гласфордж.

— От Лъмптън Маркет?

— Да.

Поне не каза нищо от сорта на „Дълъг път за такива къси крака“. Но последва неизбежното:

— Семейството ти ли е там?

Почти щеше да потвърди, но се сети, че той може да я изпроводи дотам и щеше да стане неловко.

— Не. Отивам да си потърся работа. — Тя се стегна. — Аз съм сламена вдовица.

Мъжът примигна и лицето му остана безизразно за доста дълъг момент. Най-накрая попита с доста предпазлив тон:

— Извинявай… нали знаеш какво точно означава това?

— Току-що овдовяла — отвърна тя бързо. — Веднъж в нашето село дойде една жена от Гласфордж. Занимаваше се с кърпене и шиене. Имаше прекрасно малко момченце. Чичовците ми я наричаха сламена вдовица. — Още една дълга пауза. — Не е ли правилно?

Той почеса рошавата си коса.

— Ами… и да, и не. Това е фермерски израз за жена, която е бременна или има дете, без да е имала съпруг или пък той да е заминал далече. По-учтиво е от някои други изрази. Но не е особено любезно.

Фаун се изчерви.

Той заговори с още по-извинителен тон.

— Не исках да те засегна. Просто исках да проверя.

Тя преглътна.

— Благодаря. — „Явно все пак съм казала истината, без да знам“.

— Ами малкото ти момиченце? — попита той.

— Какво?! — възкликна Фаун.

— Това в корема ти.

Паниката секна дъха й. „Още не си личи! Откъде знае?“ И откъде можеше да знае, че плодът от злополучното й преживяване със Съни Соуман на сватбата на сестра му е момче или момиче?

Мъжът, изглежда, осъзна, че е направил някаква грешка, но не разбираше каква е. Разпери ръце в искрен жест.

— Това е привлякло глинения. Твоето състояние. Вероятно затова са те отвлекли. А изнасилването е било по-късна идея.

— Откъде… защо?

Той отвори уста, но явно промени това, което мислеше да каже.

— Вече нищо няма да ти се случи. — Започна да прибира пакетите, като по някакъв начин успя да завърже възел с една ръка.

След малко се изправи.

— Трябва да затрупам тялото с камъни или да го вдигна на дърво, за да не го докопат животните. Може да е имал роднини. — Огледа се загрижено. — После ще измислим какво да правим с теб.

— Остави ме на пътя. Или само ме насочи. Аз ще го намеря.

Той поклати глава.

— Тези може да не са единствените бегълци. Може не всички да са били в лагера, а сигурно имат и други скривалища. Освен това злината е някъде наоколо, освен ако патрулът ми не ме е изпреварил, в което се съмнявам. Претърсвахме хълмовете на юг, но сега мисля, че леговището е на североизток от града. Въобще не е добре да се мотаеш наоколо сама. — Той прехапа устна и продължи, сякаш говореше на себе си: — Тялото може да почака. Ще те отведа на някое безопасно място. След това ще уловя следата, ще открия леговището и ще се върна при патрула си. Отсъстващи богове, колко съм уморен. Мислиш ли, че ще можеш да яздиш зад мен?

Тя почти пропусна въпроса му. „И аз съм уморена“.