Лоис Бюджолд - Омайване

— Аз… — започна тя несигурно — съжалявам, че те одрах. Не бях на себе си. Ти ме изплаши. — „Направо ми изкара акъла“.

На устните му за момент се появи усмивка и сякаш заприлича на някой друг. Не толкова… заплашителен.

— Исках да уплаша другия.

— Успя. — Усмивката се появи и изчезна отново.

Той опипа лицето си и погледна кървавите капки по пръстите си. След това сви рамене и насочи очи към нея. Вниманието му започваше да я притеснява. Никой досега не я бе гледал така през живота й. В състоянието й в момента чувството не беше особено приятно.

— А иначе добре ли си? — Дясната му ръка направи въпросителен жест. — Освен лицето.

— Лицето ми ли? — Тя опипа мястото, където слабоумният я бе ударил. Започваше да се подува и да боли. — Личи ли си?

Той кимна.

— Ох.

— Тези драскотини не са добри. В дисагите си имам с какво да ги почистим. Ела насам. Седни по далеч.

„От онова“. Тя хвърли поглед към трупа.

— Добре. Аз съм добре. След малко ще спра да треперя. Колко съм глупава…

Той я подкара към полянката, без да се приближава, сякаш подкарваше ято гъски. Посочи й един повален дънер встрани от мястото на скорошната битка и се отправи към високия си кон, който пасеше наблизо. Тя се смъкна тежко и седна, обгърна раменете си с ръце. Гърлото й беше пресъхнало, коремът я болеше и все още имаше чувството, че не може да си поеме дъх.

Патрулният се обърна с гръб, откачи лъка си и започна да рови в дисагите. Още някакво донагласяне. После се обърна. Носеше бутилка и някакви увити в парцали пакети. Фаун примигна, защото сега му се бе появила лява ръка, пъхната в кожена ръкавица.

Той се наведе към нея с уморено изпъшкване. От такова разстояние усещаше миризмата му на пушек, кон и засъхнала пот, но не й беше неприятно. Мъжът остави пакетите и й подаде бутилката.

— Първо пийни.

Тя кимна. Водата беше топла, но изглеждаше чиста.

— Хапни. — Той измъкна парче хляб от единия пакет.

— Не мога.

— Пробвай. Това ще премахне треперенето. Телата се разсейват лесно. Опитай.

Тя колебливо взе хляба и задъвка. Беше малко сух, но доста добър. Явно жената във фермата я биваше във всичко. Наложи се да го прокара с глътка вода, но поне треперенето намаля. Хвърли поглед към неподвижната му лява ръка и реши, че е направена от дърво.

Мъжът намокри едно парцалче от малко шишенце — някакво Езерняшко лекарство? — и го вдигна към лявата й буза. Тя потръпна, въпреки че течността не щипеше.

— Съжалявам. Но е най-добре да ги почистим.

— Не. Да. Тоест, точно така. Мисля, че слабоумният ме одра, когато ме удари. Това бяха животински нокти, а не човешки. Що за чудовище…?

Той присви устни, но докосванията му останаха спокойни.

— Съжалявам, че не се появих по-рано, госпожице. Трябваше да разбера, че на пътя се е случило нещо лошо. Преследвах тези двамата през цялата нощ. Патрулът ми нападна лагера им в хълмовете от другата страна на Гласфордж, малко след полунощ. Опасявам се, че ги подгоних право към теб.

Тя поклати глава, но не в знак на отрицание.

— Аз си вървях по пътя. Те просто ме взеха, както взимаш нещо изгубено и казваш, че е твое. — Намръщи се по-силно. — Не… не беше просто така. Първо поспориха. Странно. Онзи, когото… простреля, отначало не искаше да ме вземат. Другият настояваше. Но после въобще не се заинтересува от мен. А после, точно преди да се появиш… — И добави тихо, сякаш не очакваше отговор: — Какво беше това?

— Миеща мечка според мен — отвърна патрулният, сгъна парцалчето, намокри го отново и продължи със следващата драскотина.

Странният отговор изглеждаше толкова несвързан с въпроса й, че тя реши, че сигурно не я е разбрал. А може би беше чул нещо в храстите?

— Не. Говоря за големия, който ме удари. Онзи, който избяга. Нещо май не беше в ред.

— Точно така, госпожице. Преследвам подобни създания през целия си живот. Той е изкуствено създаден. Потвърждение, че наблизо се е появила злина, вашите хора я наричат моряща твар. Злината си създава човекоподобни роби, за да се бият за нея и да вършат разни работи. Понякога имат и други форми. Ние ги наричаме глинени. Но злината не може да ги създаде от нищото. Затова хваща животни и ги трансформира. В началото е грубовато, но после става по-силно и хитро. Но не може да сътвори живот. Единствено смърт. Робите не издържат много, но на нея въобще не й пука за тях.

Дали я занасяше, както братята й? Да провери колко може да понесе глупавото фермерче? Изглеждаше съвсем сериозен, но може би просто беше добър в разказването на истории.