Лоис Бюджолд - Омайване

— Това място е разграбено от бандити или нещо друго преди около три дни. Няма тела.

— Това е добре, нали? — Тъмните й очи гледаха несигурно. Вероятно се дължеше на изтощението.

— Може би. Но ако хората са избягали или прогонени, все щеше да се чуе в Гласфордж. А до вчера вечерта патрулът ми не беше чул подобно нещо.

— Тогава къде са отишли?

— Боя се, че са похитени. Злината явно се разраства бързо, щом се опитва да зароби фермери.

— За какво са й роби?

— Сигурно и тя не знае още. Това им е някакъв инстинкт. Но скоро ще разбере. Нямам много време. — Започваше да се замайва от умора. Дали нямаше да допусне някоя грешка? — Бих дал всичко за два часа сън. Но трябва да се върна при следата, докато е все още светло. Мисля… — Гласът му се забави. — Мисля, че това място е относително безопасно. Ударили са го веднъж, взели са всичко ценно, едва ли ще се върнат скоро. Смятам да те оставя тук. Ако някой дойде, можеш да кажеш… не. Първо се скрий и се увери, че са наши хора. След това кажи, че Даг има съобщение за патрула си: леговището на злината е на североизток, а не на юг. Ако се появи патрул, ще успееш ли да им покажеш къде са следите? И къде е тялото на онова момче — разбойника.

Тя се обърна към гористите хълмове.

— Не съм сигурна, че ще успея да намеря обратния път.

— Има по-лесен начин. Тези коловози излизат на главния път след около четири мили. Завиваш наляво и след три мили стигаш до мястото, където те отвлече глиненият.

— А — рече тя енергично, — така се ориентирам.

— Браво.

В нея нямаше страх. Можеше да промени това. Но дали искаше тя да е ужасена и да трепери? Вече се смъкваше от коня и изглеждаше доволна, че има задача, която е по силите й.

— Какво им е толкова страшното на глинените? — попита го тя, докато се мяташе на седлото.

Даг се поколеба известно време.

— Ще те изядат — каза накрая. „След като приключат с всичко останало“.

— О!

Вече беше впечатлена. И още по-важно, вярваше му. Е, това не беше лъжа. Сега поне щеше да е по-предпазлива. Намести се на стремената, мъчеше се да не мисли за контраста между твърдото седло и меките пухени дюшеци. Беше зърнал един такъв в къщата, но избягваше да си фантазира как се просва в него. Дръпна юздите на коня.

— Даг?

Той се обърна и погледна през рамо. Големите кафяви очи се взираха в него.

— Не се оставяй да те изядат.

Устните му се извиха в неволна усмивка. Тя му отвърна със същото, въпреки че изражението й помръкваше. Това предизвика странно чувство в стомаха му, чувство, което той благоразумно реши да не наименува. Вдигна дървената си длан за поздрав и препусна обратно по коловозите.

Фаун наблюдаваше как патрулният се скрива в гората отвъд нивите. Почувства се самотна. Тишината на останалата без хора и добитък ферма беше потискаща. Тя погледна нагоре. Слънцето дори не беше достигнало връхната си точка, а й се струваше, че е минала цяла вечност от сутринта.

Въздъхна и влезе в къщата. Стъпките й отекваха и имаше чувството, че се натрапва в нечия чужда мъка. Отиде в кухнята и спря, Трепереше леко. „След като не мога да оправя цялата къща, мога поне да пригодя една стая“.

Първо изправи всичко, което можеше да стои на краката си — масата, една полица и два стола. Счупените мебели трупаше на купчина в единия ъгъл на верандата. След това помете от пода счупените стъкла, парчетата от чинии и разпиляната храна. Не пропусна да измете и верандата.

Откри капак за мазе под една стара черга — нападателите го бяха пропуснали. Изнесе чергата на верандата, върна се и загледа замислено капака. „Даг май не го е забелязал“.

Прехапа устни, взе едно счупено ведро, напълни го с недогорели въглени от опожарената постройка и запали огън в кухненското огнище. Запали свещта, която откри в едно от чекмеджетата. Дръпна въжената дръжка на капака и се загледа в тъмната стълба. Дали долу се криеше някой? А може би имаше паяци?… Или… трупове? Пое дълбоко дъх и започна да слиза.

Когато стигна дъното, зяпна от учудване. Избата беше пълна с лавици, на които бяха наредени запечатани буркани. Хранителните запаси на цялата ферма. Продукти от целогодишен труд — тя добре знаеше това, защото консервирането на припаси беше една от любимите й задачи вкъщи. Бурканите не бяха надписани, но нямаше проблем с различаването на съдържанието им. Изсушени плодове. Кисели краставички. Царевица. Задушено месо. В едно буре в ъгъла имаше няколко чувала брашно. А в друго ябълки от миналогодишната реколта, които вече ставаха само за готвене. Обзе я истински ентусиазъм.