Лоис Бюджолд - Омайване

Събуди се от стъпки по верандата. Нима Даг се връщаше? Колко ли беше спала? Изправи се, нетърпелива да му покаже скритите в избата хранителни запаси. Чак тогава осъзна, че се чуват твърде много стъпки.

Трябваше да легне в избата. „Можех да примъкна матраците долу. Какъв е смисълът да не повтаряш грешките си, когато новите ще са още по-смъртоносни?“

В този момент тримата глинени разбиха вратата.

Когато пътечката, която следваше, се превърна в по-отъпкана диря, Даг реши, че е време да продължи пеш. Не можеше да прецени дали е усетът му, или просто е изнервен, но се смъкна от коня и го отведе до една полянка достатъчно встрани от пътеката. Нямаше нужда да му внушава да не се отдалечава. Дори издръжливият и обучен Копърхед вече беше грохнал от умора. Както и Даг. Изпитваше известна вина, но все пак реши да не сваля седлото. Не искаше да оставя коня си без грижи, но ако се наложеше да избяга бързо, нямаше да има време да се мотае да го оседлава. Нито щеше да се поколебае да го пришпори до смърт в случай на нужда. „Утре или вдругиден ще си починем. По един или друг начин“.

Не се върна директно на пътечката, а продължи да я следва успоредно през храсталака. Придвижваше се бавно, като елен, с внимателни стъпки и вечно нащрек. След около миля благодари за благоразумието и замръзна сред един гъсталак, защото забеляза две фигури по пътеката.

Глинени. Заек и лисица, при това нямаше нужда от вътрешните си сетива, за да ги разпознае. Явно бяха ранни творения, защото животинският произход все още личеше по ушите и недооформените лица и носове. Изкушаваше се да събуди природните им инстинкти и да остави естеството да свърши останалото, но така щеше да провали прикритието си пред господаря им. Не беше време за игри. Остави ги да отминат, зарадван, че новите форми са разменили животинското обоняние за човешките ръце и говор.

Първият признак, че приближава, беше липсата на птици. „Въобще днес липсват много неща“. Привлече още по-силно усета си, когато под краката му започна да шумоли пожълтяла трева. „Предполагах, че ще е поне с няколко мили по-навътре“. Леговището беше по-близо до главния път, отколкото бе очаквал. Беше доста хитро за толкова млада злина да изпраща слугите си за пленници толкова далече от убежището си. „Как сме го пропуснали?“

Знаеше как. „Твърде малко сме, с твърде голямо разстояние за претърсване и недостатъчно време“. Ако се разпилееха и претърсваха нашироко, рискуваха да пропуснат нещо. Ако караха бавно и подробно, можеха да не стигнат навреме на нужното място. „Е, това го намерихме. Това е успех, а не провал“.

Може би.

Вече пълзеше като охлюв и едва си поемаше дъх. Всяко растение наоколо беше мъртво, както и земята под краката му. Усетът му трепереше от изсмукващата аура на злината. „Наистина е тук“.

В дъното на клисурата отдясно наляво течеше поточе. Накъдето и да погледнеше, нямаше никаква жива растителност, макар че няколко изсъхнали дървета стояха сякаш на пост. На брега на потока има нещо като лагер. Три-четири загаснали огнища и разпръснати купчини откраднати провизии. Два неспокойни коня бяха вързани за мъртвите дънери, малко по-встрани. Съвсем истински коне. Разбира се, зле гледани.

Мястото можеше да побере към петдесет души, но в момента беше пусто. Само един глинен спеше в купчина парцали, подобна на гнездо. Даг се зачуди дали някой от липсващите е сред заловените от патрула му снощи. Мисълта, че неговите хора може да се появят, беше доста приятна. Разбира се, той далеч не се осланяше на подобни надежди.

На отсрещния склон надвисналите скали образуваха нещо като пещера, входът бе почти преграден от други каменни блокове. Не можеше да прецени колко е дълбока. Вероятно стигаше до потока или някъде от другата страна на билото.

Злината беше вътре. Дали вече се движеше, или още бе неподвижна? Дали бе претърпяла първото си преобразуване? Ако не, доколко отчаяно щеше да събира човешки ресурси, за да го постигне? Първоначалното тяло на злината беше по-грубо и тромаво от тези на глинените и по принцип много ги дразнеше.

Даг разтвори ризата си и посегна за споделящите ножове. Преметна ремъка през главата си и загледа двойната кания. Кожата беше потъмняла от потта му. Прокара пръст по двете дръжки, едната синя, другата зелена, и извади костеното острие. Докосна го с устни. Смъртта в него жужеше.

„Дали това е денят, в който ще изкупя смъртта ти, любима Каунео? От толкова дълго го нося около врата си“. Тази злина беше хищна и растеше бързо. Щеше да е почти достойна за нея. Почти.