Лоис Бюджолд - Омайване

Имаше чувството, че пада от безкрайна височина. Ударът в земята беше зашеметяващ. Светът се завъртя около нея.

Злината се топеше пред очите й. От нея се откъсваха парчета, като ледени висулки от покрив. Ужасяващият писък се извиси, но накрая избледня и остави неприятно бучене в ушите й.

След това злината изчезна. Пред нея остана само купчина жълтеникав лошо миришещ прах. Първият нож, този със синята дръжка, който не бе проработил, лежеше наблизо. Или бе настанала тишина, или тя бе напълно оглушала.

Не, отдясно отново се дочу шумотевица. Тя грабна ножа и се надигна с намерението да помогне. Трите все още живи глинени бяха спрели атаката срещу патрулния и се оттегляха с вой. Единият почти я прегази, без никакъв умисъл. Този път тя остана на колене и лакти. Дишаше тежко. Явно запасите от треперене в тялото й бяха неограничени. Трябваше да стисне зъби, за да спре тракането. Имаше чувството, че мръзне до смърт, и изпитваше силна болка в корема.

Даг седеше на десетина крачки от нея, със замъглен поглед, и се мъчеше да си поеме дъх. Левият му ръкав беше разпран и остатъкът от ръката кървеше от многобройните рани. Явно беше получил и удар в лицето, защото едното му око бе затворено и се подуваше.

Фаун опипа наоколо, докато не намери другия нож, със зелената дръжка, който бе счупила в злината. Какво ли бе станало с нея?

— Съжалявам. Съжалявам. Счупих го. — Вече подсмърчаше и по лицето й се стичаха сълзи. — Съжалявам…

— Какво? — Даг я погледна объркано и започна да пълзи със странни движения, присвил лявата ръка към тялото си.

Фаун посочи с треперещ пръст.

— Счупих ти магическия нож.

Даг погледна объркано зелената дръжка, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не… всичко е наред… те така действат. Чупят се, когато проработят. Когато научат злината как да умре.

— Какво?

— Злините са безсмъртни. Те не могат да умрат. Ако разкъсаш тялото на сто парчета… същината й ще намери нова дупка и ще се възстанови. Но ще пази знанията от предишното си въплътяване и ще е два пъти по-опасна. Те не могат да умрат сами, затова трябва да споделиш смърт с тях.

— Не разбирам.

— Ще ти обясня по-късно… — Той се завъртя по гръб. Косата му беше потна и разчорлена, погледът му блуждаеше нагоре. — Липсващи богове. Успяхме. Свършено е. Ти го направи! Ама че бъркотия. Мари ще ме убие. Макар че първо ще ни разцелува. И двамата.

Фаун стоеше на колене и се превиваше от спазмите.

— Защо първият нож не подейства? Какво му е?

— Не беше зареден. Съжалявам, не помислих за това в бързината. Всеки патрулен би ги разпознал при докосване. Разбира се, ти не би могла. — Той се превъртя наляво и посегна към ножа със синята дръжка. — Този е мой, за мен някой ден.

Ръката му докосна дръжката и се отдръпна.

— Какво?… — Устните му се отвориха, погледът му стана напрегнат и той докосна внимателно дръжката, отново. След това дръпна ръката си по-бавно и налудничавият вид се махна от лицето му. — Странно. Много странно.

— Какво? — процеди Фаун, изнервена и от болката, и от учудването си. Тялото й беше натъртено, вратът все едно усукан, а коремът продължаваше да я боли на пристъпи. — Ти не ми каза нищо смислено и след това аз направих какви ли не глупости, но вината не е моя.

— О, в този случай не е вина. Има си правило. Заслугите са на онзи, който го извърши, без значение от методите. Поздравления, Малка искрице. Току-що спаси света. Патрулът ми ще е много доволен.

Щеше да реши, че я подиграва жестоко, но тонът му беше абсолютно сериозен. Освен това я гледаше топло, без следа от… злина.

— Сигурно просто си побъркан — каза тя сърдито. — Всичко, което разправяш, няма смисъл.

— Вече може и да съм побъркан — съгласи се той. След това с пъшкане се обърна и застана на колене. Отвори челюст, сякаш да я раздвижи след схващане, и примига като сова. — Трябва да се махна от тази мъртва почва. Направо ми убива усета за същина.

— Какво?

Той въздъхна.

— И това ще ти го обясня после. Ще ти обясня всичко, което поискаш. Задължен съм ти, Малка искрице. Целият свят ти е задължен. — След известен размисъл добави: — Както и на други хора, но това не променя фактите.

Отново посегна към здравия нож, но спря с вглъбено изражение.

— Ще ми направиш ли услуга? Вземи го и го носи вместо мен. Вземи дръжката и парчетата на другия. Заслужават свястно погребение.

Фаун се стараеше да не гледа чуканчето му, което изглеждаше розово и възпалено.

— Разбира се. Разбира се. Счупиха ли ти онова нещо на ръката? — Забеляза торбичката и припълзя да я вземе. Все още не беше сигурна, че иска да се изправи. Събра парчетата в откъснатия му ръкав и прибра другия нож в ножницата му.