Лоис Бюджолд - Омайване

Даг разтриваше лявото си рамо.

— Опасявам се, че да. Въобще не е предвидено да се сваля по този начин. Дирла ще го оправи, тя работи много добре с кожа. Няма да е за пръв път.

— А ръката ти добре ли е?

Той се усмихна кратко.

— И тя не е предвидена да излиза по този начин, въпреки че мечокът се опита. Поне нямам нищо счупено. Като си почина, ще се оправя.

Той се изправи с широко разтворени крака и изчака да спре да се олюлява. След това обиколи пещерата, за да прибере приставката с коланите и дългия си нож, който беше паднал настрани. Избърса го в мръсната си риза и го тикна в ножницата. Огледа се за момент и след като не видя нищо друго, се върна при Фаун.

Острите спазми я накараха да се приведе, когато опита да стане, и той й подаде ръка. Тя прибра торбичката под ризата си и излязоха навън, като се подпираха един на друг.

— Ами глинените? Няма ли да ни нападнат пак? — попита тя, когато излязоха на пътеката в клисурата.

— Не. С тях е свършено, щом злината умре. Старото им животинско съзнание се връща, но е оковано в човешките тела. Обикновено се паникьосват и избягват. След това им е трудно да оцелеят. Спестяваме им мъките, когато можем. В противен случай умират доста бързо. Наистина е ужасно.

— О.

— Същото е и при хората, чиито умове е подчинила злината.

— Значи злините заробват и хора?

— Когато съберат повече сили. Тази можеше и да успее, въпреки че беше още в първото си превъплъщение.

— И те ще бъдат освободени? Където и да се намират?

— Понякога. Понякога полудяват. Зависи.

— От какво?

— От това какво са правили през това време. Защото спомените остават.

Фаун не беше сигурна дали разбира. Нито дали въобще иска да разбере.

Въздухът беше топъл, но слънцето едва прозираше през клоните, сякаш зимата беше подранила.

— Този ден сякаш беше дълъг десет години — въздъхна Даг. — Трябва да се махна от тази мъртва земя. Конят ми е твърде далеч, за да го призова. Мисля да вземем тези двата. — Той махна към вързаните до потока коне и я поведе натам. — Не виждам седла и юзди. Ще можеш ли да яздиш без тях?

— Принципно да, но сега се чувствам много зле — призна Фаун. Все още я тресеше и й беше студено. Дъхът й секна при поредният силен спазъм. „Това не е добре. Нещо хич не е наред“. Мислеше, че е изразходвала годишния си запас от страх, но вече не беше сигурна.

— Аха. Мислиш ли, че ще се справиш, ако те държа пред мен?

Пред очите й изплува неприятният спомен от сутрешната езда с разбойника — нима се бе случило едва тази сутрин? Даг беше прав, този ден беше като десетилетие. „Не бъди глупава. Даг е различен“. Даг беше по-различен от всички, които бе срещала през живота си. Тя преглътна.

— Да… вероятно ще успея.

Приближиха се до конете. Фаун леко накуцваше. Даг развърза въжето на единия и го пусна на свобода. Животното препусна, сякаш също бързаше да се махне. Другото животно беше силна кобила с черни крака и бяло чело. Даг омота въжето й, за да направи юзда, и я поведе към едно паднало дърво. Опитваше се да ползва лявата си ръка, а после се осъзнаваше и мръщеше, което предизвика странна болка в сърцето на Фаун.

— Можеш ли да се качиш, или трябва да те вдигна?

Фаун беше пребледняла.

— Даг? — прошепна тя уплашено.

Той се обърна рязко и я погледна внимателно.

— Какво?

— Тече ми кръв.

Той се приближи до нея.

— Къде? Да не са те ранили? Не виждам…

Фаун преглътна трудно, мислеше, че лицето й щеше да почервенее, ако не беше зеленикаво. След това промълви с още по-тих глас:

— Между… между краката.

Замаяният поглед, който беше на лицето му, откакто бяха убили злината, изчезна на мига.

— О. — Нямаше нужда от повече обяснения, което беше добре, защото Фаун беше изчерпала всичко. Думи. Кураж. Идеи.

Той си пое дълбоко дъх.

— Трябва да се махнем от тази земя. Мъртво място. Трябва да те заведа някъде другаде. Далеч оттук. Просто ще яздим бързо. Ще трябва да ми помогнеш за това. Двамата ще си помагаме един на друг.

Трябваха им два опита, за да яхнат кобилата, която за щастие беше кротка. Фаун стоеше настрани в скута на Даг, със събрани крака, облегната на лявото му рамо, и го прегръщаше през врата, та дясната му ръка да е свободна за юздите. Той смуши коня и го подкара по пътеката.

— Дръж се — шепнеше в косата й. — Не се предавай, чуваш ли?

Светът се въртеше, но тя можеше да усети стабилното биене на сърцето му до себе си. Кимна послушно.

Докато стигнат до изоставената ферма, полата на Фаун и предницата на панталоните на Даг бяха подгизнали от яркочервена кръв.