Лоис Бюджолд - Омайване

— Нали ще ми кажеш при теб как е?

— Ами добре… — отвърна тя колебливо.

Изражението й стана вглъбено. Сякаш се опитваше да долови песента на тялото си със заглушен усет. Даг смяташе, че е станала доста по-тиха, откакто бяха напуснали леговището. Това го караше да се притеснява.

Зачуди се дали да не измисли няколко сестри, за да засили авторитета си по въпроса.

— Виж, аз имам опит — наруши тишината. — Веднъж собственоръчно изродих бебе на Големия път. — Дали тази история беше подходяща? Вероятно не, но вече беше късно да спира. — Е, тогава си имах две ръце, но не бях особено сръчен. За щастие, това беше четвъртото дете на жената и тя ме напътстваше. Доста язвително. Наричаше ме с какви ли не думи. Запазих си ги, защото по-късно вършеха много добра работа при обучаването на опърничави новобранци. Бях на двадесет и две и толкова се гордеех, сякаш аз бях свършил цялата работа. Нека те уверя, следващият разбойник, с който се бих, въобще не изглеждаше толкова страшен.

Това спечели леко засмиване, както се бе надявал. Добре, защото ако трябваше да измисля сестри, тя можеше да попита за имената им и съвсем щеше да се оплете. Клепачите му бяха натежали като олово. Стаята започваше да се замъглява неприятно.

— Беше много силна жена. Даде ми пример, който няма да забравя цял живот.

— Вижда се — промърмори Фаун. След малко добави: — Благодаря ти.

— О, ти си лесен пациент. Няма да те бръсна на сутринта и няма да хвърляш ботуши по мен, защото си кисела и те боли. Скучаещите ранени патрулни са най-лошата компания. Повярвай ми.

— Наистина ли хвърлят ботуши?

— Да. Поне аз.

Той се прозя. Синините и натъртванията започваха да се обаждат. Като беше споменал ботуши, сви крака и започна да ги откопчава. Не беше се събувал от колко… четири дена.

— По-добре ли ще ти е, ако спя на верандата?

Фаун го погледна изпод чаршафите, които бе придърпала почти до брадичката си. Устните й бяха розови, по-бледи, отколкото му харесваше, но поне нямаха сивкав оттенък.

— Не — отвърна тя. — Не мисля.

— Добре. — Поредната прозявка. — Защото… аз пък не мисля… че ще успея да пропълзя през мармалада. Тук е по-меко. Аз ще легна от външната страна. — Просна се по очи. Трябваше да завърти глава, за да диша. Обърна се към Фаун, която предлагаше по-добра гледка, или поне това, което се виждаше над завивките. Тъмни къдрици, гладка кожа — поне където не беше насинена. Ухаеше безкрайно по-добре от него. И тия учудени кафяви очи…

— Мамо — измърмори той, — овцете са прибрани.

— Овце ли?

— Патрулна шега. — За фермери. Нямаше да й я каже. Никога. За щастие беше твърде уморен, за да говори. Повдигна се, за да угаси свещта, и отново се просна.

— Не схванах.

— Нищо. Лека нощ. — Замисли се за мекото тяло, разделено от неговото само от няколко завивки, но това продължи съвсем кратко.

Фаун се събуди през нощта, на дясната си страна, с лице към стената, и усети някаква тежест на гърдите си. Тежестта беше от лявата ръка на Даг, който явно спеше като пън, защото когато беше буден, обикновено я държеше плътно прибрана до тялото си. Брадичката му се опираше във врата й и тя усещаше бавното му дишане с косата си. Лежеше солидно между нея и вратата.

И каквото можеше да се появи през нея. Навън имаше ужасни неща. Разбойници, глинени, морящи твари. И все пак… дали високият мъж не беше най-страшен? Защото в края на деня разбойниците, глинените и тварите бяха мъртви, а той още ходеше. Или по-скоро куцаше. Как някой толкова плашещ я караше да се чувства в безопасност? Интересна гатанка.

Опитът й да се измъкне, без да го събуди, беше неуспешен. Последва лек спор в тъмното за предимствата на нощното гърне пред нужника (той спечели), смяната на кървавите парцали (отново спечели той) и за това къде ще спи той (трудно беше да се каже кой спечели, но в крайна сметка пак си легна при нея). Въпреки новия затоплен камък продължаващите спазми й попречиха да заспи преди него. Но успокояващото усещане от кльощавото му тяло, увито около нея, се погрижи да го настигне бързо.

Когато се събуди отново, вече беше ден и бе останала сама. Вчерашната агония беше намалена до тъпа болка в корема, но парцалите бяха подгизнали отново. Преди да се паникьоса, чу стъпки и свирукане откъм верандата. Досега не беше чувала Даг да си свирука, но нямаше кой друг да е. Той мина с навеждане през вратата и й се усмихна със златистите си очи.

Явно се бе мил на кладенеца, защото косата му беше мокра и по кожата му нямаше следи от кръв и мръсотия. Така контузиите му изглеждаха по-малко страшни. А и миришеше доста добре. Вчерашната миризма — въпреки че не беше лошо да знае къде се намира в тъмното — беше заменена от уханието на фермерския сапун, в който се долавяше дъх на мента и лавандула.