Лоис Бюджолд - Омайване

Тази мисъл предизвика в корема й странна буца, която нямаше нищо общо със спазмите.

— О.

— Но това е само тялото на ножа, първата половина от създаването. Другата половина, която му позволява да споделя смъртта със злината, е зареждането. — Бързата, успокояваща усмивка не стигна до очите му. — Зареждаме го със смърт. Дарена смърт, от някой от нашите. При изработката ножът се свързва към този, който ще го зареди, така че са доста лични.

Фаун се надигна с растящо безпокойство.

— Продължавай.

— Когато Езерняк, който е решил да дари смъртта си, усети, че е близо, да речем, е смъртно ранен или умира по естествени причини, някой от роднините или приятелите му забива ножа в сърцето му.

— Но…

— Да, така умира. Но точно в това е целият смисъл.

— Значи душите на хората преминават в тези ножове?

— Не душите! Знаех си, че ще попиташ това. — Той приглади косата си с ръка. — Поредният фермерски слух. Само неприятности… Дори нашият усет не ни казва къде отива душата, когато умреш. Но със сигурност не е в ножовете. Просто тяхната умираща същност. Тяхната смъртност. Според Езерняците боговете имат… е, всъщност няма значение.

Виж, този слух го беше чувала.

— Според хората вие не вярвате в богове.

— Напротив, Малка искрице. Тъкмо обратното. Но сега не говорим за това. Този нож — той посочи онзи със синята дръжка — е мой, свързан с мен. Накарах да го изработят специално. Костта ми е дарена от една жена, Каунео, която загина при особено тежко сражение със злина на северозапад от Мъртвото езеро. Преди двадесет години. Бяхме изтървали да я забележим и бе пораснала твърде много. В пустошта няма много хора, но тя бе открила вълци и… така. Другият нож, който използва вчера, беше зареден от нея. Нейната смърт беше вътре. Костта беше от чичо й. Не съм го виждал никога, но е бил легендарен патрулен по онези земи. Сигурно не си имала време да забележиш, но името и проклятието му бяха изписани на острието.

— Проклятие ли? — Фаун поклати глава.

— Неговият избор какво да бъде изписано на костта. Можеш да накараш майсторите да напишат посланието ти. Някои хора оставят любовни бележки. Или пък наистина лоши шеги. От тях зависи. Една страна за донора на костта и една за донора на смъртта, която се изписва след зареждането. Стига да има възможност.

Фаун си представи как острието, което бе използвала, се забива бавно в сърцето на някоя жена, като Мари да речем… Кой ли го бе направил? Даг? Двадесет години й се виждаха твърде много време. Нима наистина беше четиридесетгодишен?

— Смъртите, които споделяме със злините — каза Даг тихо, — са нашите собствени и ничии други.

— Защо? — попита потресено Фаун.

— Защото само така става. По този начин. Защото ние можем, а другите не. Защото това е нашето наследство. Защото ако не убием някоя злина, тя ще продължи да расте. Ще расте. И ще става по-силна и по-умна, и по-трудна за убиване. И ако някой ден не успеем да се справим с някоя, ще расте, докато целият свят не се превърне в пустиня, и накрая и тя ще умре. Искрице, когато вчера казах, че спаси света, не се шегувах. Тази злина можеше да е въпросната.

Фаун притисна завивките към гърдите си, мъчеше се да възприеме чутото. Ако не беше видяла злината отблизо — все още усещаше миризмата от противния дъх с ноздрите си, — може би нямаше да го разбере напълно. „Всъщност все още не разбирам. Но определено му вярвам“.

— Остава ни само да се надяваме — въздъхна Даг, — че злините ще свършат преди Езерняците.

Притисна торбичката с лявата си ръка и извади ножа със синята дръжка. Повъртя го малко, след което се съсредоточи, допря го до устните си и затвори очи. Челото му се сбърчи. Накрая остави ножа по средата между себе си и Фаун и въздъхна:

— С което стигаме до вчера.

— Този го забих в бедрото на злината — каза Фаун, — но нищо не стана.

— Не. Нещо е станало, защото този нож не беше зареден, а сега е.

Фаун се смая.

— Дали е изсмукал нейната смъртност? Или безсмъртност? Не, в това няма смисъл.

— Не. Ето какво мисля. — Той погледна изпод присвитите си вежди. — Не съм съвсем сигурен и трябва да поговоря с други хора, но ето какво мисля. Злината е откраднала същността на твоето бебе, а ножът я е прибрал обратно. Не душата. Недей да си представяш пак пленени души. Просто нейната смъртност. Смърт без раждане, което е странно.

Фаун раздвижи устни, но не можа да каже нищо.

— И стигаме до следното — продължи той. — Този нож принадлежи на мен, защото Каунео ми завеща костта си. Но по нашите правила зареждането, неговата смъртност, принадлежи на теб, защото ти си най-близкият роднина. Защото нероденото ти дете няма как да изрази волята си. Тук става още по-заплетено, защото никой няма право да дарява зареждане, докато не развие достатъчно същността си, което става някъде на четиринадесет-петнадесет години. Още повече че това беше фермерско дете. Освен това теоретично единствено моята смърт трябваше да зареди този нож. Това е… истинска бъркотия.