Лоис Бюджолд - Омайване

Беше без риза и носеше чисти сиви панталони, които не му бяха по мярка, защото ги бе вързал с въже. Подозираше, че са му доста къси, но не можеше да прецени, защото ги бе затъкнал в ботушите. Имаше неравномерен загар. Под ризата мургавата му кожа беше малко по-бледа, но не чак колкото нейната. Явно ходеше с дълги ръкави и през лятото. Натъртванията му бяха толкова многобройни, колкото и нейните. Но не беше толкова кльощав, колкото мислеше. Жилавите мускули се движеха с лекота под кожата.

— Добро утро, Искрице — поздрави той весело.

Първата задача бяха медицинските нужди и той се зае с такъв устрем, че я остави с усещането, че кървавите парцали са напредък, а не повод за ужас.

— Парцалите са добре. Важното е да няма постоянна струя. Нали се разбрахме, Искрице. Според мен, каквото и да е изтръгнала злината от теб, започва да зараства. Това е добре. Продължавай да лежиш.

Тя дремеше, докато той се размотаваше насам-натам. По някое време си сложи риза, малко тясна в раменете и с навити ръкави. Направи нов чай, както и храна. Остатъците от вчерашните питки и задушено свинско от избата. Принуди я да хапне и за нейно учудване не й прилоша, а веднага усети прилив на сили. Топлите камъни се сменяха редовно. След една по-дълга разходка Даг се върна с ягоди от градината и седна до нея, за да ги изядат заедно.

Когато се събуди от следващата си дрямка, видя, че се е навел над масата и гледа тъжно приставката за ръката си.

— Ще успееш ли да я поправиш?

— За жалост не. Дори да имах инструменти, не е работа за една ръка. Шевовете са разкъсани, а накрайникът е счупен. Дори и Дирла няма да може. Като стигнем в Гласфордж, ще трябва да намеря майстор на юзди, а може би и дърводелец.

Гласфордж. Дали още искаше да отиде там, след като причината за внезапното й бягство беше изчезнала? Животът й се бе преобръщал твърде често в последно време и вече не беше сигурна в нищо. Тя се обърна към стената и притисна камъка, който явно беше сменен отново, към празната си утроба.

През последните седмици бе усещала от детето страх, срам, отчаяние и гадене. Все още не бе почувствала растящия живот. Беше й неприятно да мисли, че този случайно срещнат мъж, с Езерняшките си сетива, бе усетил детето й по-добре от нея. От това я болеше, но притискането на горещия камък не помагаше.

Тя се завъртя отново и погледна торбичката с ножове, която лежеше до дюшека. Здравият нож със синята дръжка беше все още в ножницата си, където го бе прибрала. Парчетата от другия бяха прибрани в ново парче плат, явно взето от кошницата с шивашките неща, защото имаше бродерия.

Тя погледна безизразното му лице.

— Обеща, че ще ми разкажеш и за ножовете. Предполагам, че не всяко парче кост убива безсмъртна злина.

— Така е. Споделящите ножове несъмнено са най-сложният от нашите… инструменти. Производството им е трудно и скъпо.

— Сигурно ще кажеш, че не са и магически?

Той въздъхна, приближи се и седна с кръстосани крака до нея. След това взе замислено торбичката.

— Това са човешки кости, нали? — добави тя тихо.

— Да — отвърна той малко отвлечено. После я погледна. — Разбери, патрулите са имали неприятности с фермерите заради споделящите ножове. Недоразумения. Научили сме се да не говорим за тях. Но ти си спечели… има причини… трябва да знаеш. Мога само да те помоля да не говориш с друг за това.

— Съвсем с никой ли?

— Езерняците знаят. Говоря за фермери. Макар че в този случай… е, ще стигнем и дотам.

Явно със заобикалки. Тя се намръщи на нехарактерната му липса на решителност.

— Добре.

Даг си пое дъх.

— Не всякакви човешки кости. Наши, Езерняшки. В никакъв случай от фермери и особено от отвлечени фермерски деца. Само от възрастни. Иначе няма да са достатъчно дълги и здрави. Обикновено е бедрена кост, но може и от раменна. По тази причина гледаме на погребенията да не присъстват чужди хора. Някои от най-зловещите слухове са тръгнали от случайни виждания на подобни събития… И не сме канибали, бъди сигурна!

— Всъщност не съм чувала такова нещо.

— Е, ако обикаляш достатъчно, ще чуеш.

Беше виждала как се колят крави и прасета. Внезапно си представи дългите крака на Даг. „Не“.

— Не е много приятно, но се прави с уважение и съответната церемония, защото знаем, че може да дойде и нашият ред. Не всички даряват костите си, нямаме нужда чак от толкова, а и някои не са подходящи. Твърде млади, твърде стари, тънки и чупливи. Мисля да даря моите, ако умра достатъчно млад.