Лоис Бюджолд - Омайване

— О — промълви тъжно Фаун, когато той я спусна от коня и слезе след нея. — Съжалявам.

Даг повдигна вежда с надеждата, че излъчва спокойствие.

— За какво? Това е просто кръв, Малка искрице. През живота си съм виждал повече кръв, отколкото има в цялото ти тяло. — „Където й е мястото, проклета да е! Няма да се панирам“. Искаше да я вдигне на ръце и да я пренесе в къщата, но се страхуваше, че силата ще му изневери. Трябваше да се движи, защото в противен случай собственото му тяло щеше да се схване. Обви дясната си ръка около раменете й и я поведе към верандата, като остави коня да се грижи сам за себе си.

— Защо става така? — попита тя тихо и задъхано.

Той се поколеба. Вярно, че беше млада, но все пак…

— Не знаеш ли?

Тя го погледна. Синината от лявата страна на лицето й беше станала тъмнолилава.

— Знам — прошепна Фаун. Явно се удържаше да не се разплаче с голямо усилие на волята. — Но ти знаеш толкова много неща. Надявах се, че имаш… различен отговор. Колко съм глупава…

— Злината ти е направила нещо. Или поне опита. — Куражът му се изпари и той погледна настрани. — Откраднала е същността на бебето ти. Щеше да я използва при следващото си въплъщение, ако не я бяхме убили. — „А аз закъснях“. Ако се беше появил пет проклети минути по-рано… Да, а ако беше с пет проклети секунди по-бърз едно време, още щеше да има лява ръка. Вече беше минавал безброй пъти през това. Стига. Ако беше открил леговището по-рано, можеше и да пропусне Фаун.

Но какво ли се бе случило с резервния му споделящ нож в онази бъркотия? Беше празен, а сега можеше да се закълне, че е зареден, което нямаше как да се случи. „Карай едно по едно, приятелче, в противен случай ще се омоташ съвсем“. Ножът можеше да почака. За разлика от Фаун.

— Значи… е твърде късно? Да се спаси нещо.

— Никога не е късно да спасиш нещо — отвърна той твърдо. — Но може да не е това, което си искал. — Той си го повтаряше всеки ден, но не беше сигурен, че е подходящо за нея точно в този момент. Реши да опита отново, за да разсее възможното объркване. — Нея вече я няма. Но ти си още тук. Следващата ти задача е да оцелееш и да се оправиш. После ще му мислим.

Навън вече се здрачаваше, но Даг видя, че в кухнята цари различен безпорядък.

— Насам — каза Фаун. — Не стъпвай в мармалада.

— Добре.

— Тук някъде имаше свещи. Ей там до огнището. О, не. Не мога да легна тук. Ще изцапам матраците.

— Трябва да легнеш, Малка искрице. Съвсем сигурен съм. — Дишането й беше плитко и учестено, кожата твърде бледа, а същността й имаше неприятен сивкав оттенък, който според опита му се появяваше при сериозните наранявания.

— Ами… трябва да намерим нещо, за подложка. Засега ще легна на пода.

Сега със сигурност не беше време да спори с женската нерационалност.

— Добре.

Раздуха огъня и запали две свещи. Едната остави при нея, а с другата тръгна из къщата. Спомняше си, че в някои от шкафовете все още имаше разни неща. Патрулният трябваше да умее да импровизира. От какво се нуждаеше момичето? Помятането беше естествен процес, макар това да бе провокирано от неестествен източник. Беше сигурен, че жените в повечето случаи оцеляват. Искаше му се да бе слушал по-внимателно, когато коментираха такива неща. Вече я бе убедил да легне. Предположи, че ще й е по-приятно, ако е чиста, а не мръсна. Поне той го предпочиташе, когато лежеше и се възстановяваше от тежки наранявания. „Какво, щом не можеш да решиш проблема, ще решиш някой друг? И това на кой от двамата ще помогне?“

Стига. Трябваше му ведро и чиста вода.

Отне му повече време, отколкото искаше, докато тя лежеше на твърдия под, но накрая откри нещо като широко наметало, стари чаршафи, парцали и сапун и донесе вода. В момент на вдъхновение я помоли да измие ръката му, сякаш имаше нужда от помощ.

Все още трепереше, според нея от страх, но той разпознаваше симптомите, заедно със студената кожа и сивия оттенък на същността й. Затова сложи още дърва в огъня и я зави с всички одеяла, които намери. За последно бе видял жена да се превива по този начин, когато едно острие бе проникнало почти до гръбнака й. Нагря един камък, уви го в парцали и й го подаде. Това явно даде ефект, защото треперенето намаля, а същността й заблестя. Най-сетне бе увита и затоплена както трябва и го гледаше с премигване, докато той се настаняваше с кръстосани крака срещу нея.

— Намери ли някакви дрехи за себе си? Макар че едва ли ще има такива, че да са ти по мярка.

— Още не съм търсил. В дисагите имам резервни. Само че конят ми остана някъде. Ако имам късмет, патрулът ми ще го открие. Сигурно вече ме търсят.