Лоис Бюджолд - Омайване

Дали когато Даг се върнеше във фермата — стига въобще да се върнеше, — щеше да разбере правилно какво се е случило? Той беше следотърсач, със сигурност щеше да разчете отпечатъците от сливов мармалад, които нападателите й бяха оставили из цялата кухня. Но беше твърде много да очаква високият мъж да я спаси два пъти за един ден, а и щеше да е доста унизително. Опита отново да се освободи от хватката на създанието, заудря го с юмруци. Със същия успех можеше да пробва и със скала.

Трябваше да запази силата си за по-добър шанс.

„Каква сила? Какъв шанс?“

Горещото лятно слънце отстъпи място на сенки и миризма на пръст и камъни. Успя да зърне, че влизат в някаква пещера, пълна с припаси и принадлежности. Създанието я пусна и тя се изправи и примигна.

Още две от хората-животни се изправиха, сякаш да поздравят нейните похитители. Зачуди се дали ще й налетят като глутница кучета, разкъсващи заек. Всъщност най-ниското същество сякаш наистина произхождаше от заек.

— Доведете я насам — каза Гласът.

Думите бяха произнесени по-ясно от мърморенето на глинените, но тонът почти накара костите й да се разтопят. Не можеше да насили треперещото си лице да се завърти към източника на гласа. Сякаш целият й разум се бе изпарил. „Моля ви, оставете ме, оставете ме, моля…“

Бившата мечка я хвана за рамената и я завлече към широкото дъно на пещерата. След това я завъртя с лице към източника на Гласа.

Приличаше малко на глинен, но беше по-високо и по-грамадно. Имаше човешка форма, глава с две очи, нос, уста, уши — широко тяло, две ръце и две крака. Но кожата му не приличаше на животинска, камо ли на човешка. Напомняше й за гущери и насекоми. Нямаше коса, а голият череп беше леко набръчкан. Не носеше никакво облекло, но това явно не го притесняваше. Странните израстъци на слабините не приличаха нито на женски, нито на мъжки гениталии. Движеше се странно, като грубовата глинена скулптура, правена от дете, а не като същество с кости и мускули.

Глинените имаха животински очи на човешки лица и изглеждаха ужасно опасни. Това нещо… имаше човешки очи на лице от кошмар. Не, никога не беше сънувала подобен кошмар — може би на кошмарите на Даг. Пленено. Измъчвано. Но въпреки болката си беше лишено от милост, като студен камък.

Съществото сграбчи ризата й, повдигна я и се взря в нея. Тя вече ридаеше от ужас. Нямаше нищо против да я спаси Даг, или който и да е. Предпочиташе даже разбойника изнасилвач. Молеше се на всички богове, готова на всякакво обещание… „пуснимепусни“…

Злината повдигна полата й с бавно движение, а с другата ръка смъкна бельото й и прокара нокти по корема й.

Болката беше толкова свирепа, че Фаун реши, че е изкормена. Коленете й се подгънаха и тя изпищя. Гърлото й беше толкова пресъхнало, че звукът излезе почти като съскане. Наведе поглед, очакваше да види кръв и изсипващи се вътрешности. По бледата ненаранена кожа личаха само четири червени ивици.

— Пусни я! — прозвуча силен глас отдясно.

Злината завъртя лице и примигна. Фаун също се обърна. Внезапното пускане на ризата я завари неподготвена и тя рухна на пода и си одра дланите.

Даг стоеше в сенките и се бореше с три, не, с всичките пет глинени. Единият рухна с разпрано гърло, но друг зае мястото му. Даг почти изчезна под скупчените създания. Движение, замах, Даг изпищя и плетеница от кожа, дърво и желязо се удари в стената. Един глинен беше изтръгнал приставката на китката му. Сега се опитваше да извие ръката му, сякаш за да отскубне и нея.

Даг срещна погледа й. Заби стоманения си нож в най-близкото същество, сякаш беше дънер, и откъсна кожената торбичка, която висеше на врата му.

— Искрице! Виж!

Тя проследи с поглед торбичката и за своя изненада я хвана във въздуха. Никога през живота си не бе успявала да хване… Поредният глинен скочи върху Даг.

— Забий го! — изкрещя той, преди да рухне на земята. — Забий го в злината!

Ножове. В торбата имаше два ножа. Тя извади единия. Беше направен от кост. Магически?

— Кой? — изпищя тя трескаво.

— Бързо! Където намериш!

Злината тръгна към Даг. Без да се отърсва от замайването, Фаун се надигна и заби костеното острие в бедрото на съществото.

Злината се завъртя към нея с изненадан писък. Звукът направо проби черепа й. Хвана я за врата и я вдигна към разкривеното си лице.

— Не! Не! — изпищя Даг. — Другият!

Едната й ръка все още държеше торбичката, а другата беше свободна. Имаше може би една секунда, преди да й скършат врата като на пиле. Извади другото костено острие и замахна. То се плъзна по нещо, може би ребро, след което проникна навътре, но само на няколко пръста. И се разтроши. „О, не!“