Лоис Бюджолд - Омайване

Извади второто, празно острие и го сложи до другото. „Те вървят по два, о, да. Един за теб и един за мен“. Прибра ги обратно.

Мари също носеше споделящи ножове, както и Рази, и Ютау. Смъртни дарове от предишни членове на патрула. Сегашният комплект на Мари беше наследство от сина й и беше почти толкова скъп, колкото този на Даг. Патрулът бе добре зареден. Кой щеше да ги използва върху злината не беше въпрос на жребий, геройство или чест. Който първи се докопаше. По всеки възможен начин. Колкото се може по-ефективно. За останалите нямаше да липсват шансове в бъдеще.

Усетът на Даг стенеше поради присъствието на злината и това можеше да се отрази на тялото му, ако се задържеше твърде дълго. Чувствителните новобранци често се разстройваха при първия си досег с аура на злина и възстановяването им траеше месеци. Някога и с Даг беше така. Отдавна.

„Тръгвай“. Обратно към коня и луд галоп до мястото на срещата.

Само че… в лагера имаше толкова малко създания. Идеална възможност да се пробва, така да се каже, собственоръчно. Надолу по склона, прескачане на потока, вътре в пещерата… всичко можеше да свърши за няколко минути. Докато успееше да доведе патрула, злината също можеше да събере подкрепления. (С каква ли зловеща работа се занимаваха сега останалите й същества?) В такъв случай можеше да се стигне до кръвопролитна битка само за да се получат същите възможности, които имаше в момента. Сети са за Соун. Дали беше преживял нощта?

Заради изкривения си усет не можеше да разбере дали в пещерата няма и други създания. Ако се втурнеше в атака и го заловяха, последствията за патрула му можеха да са много по-неприятни. „А и ще умра“. В известен смисъл се радваше, че тази възможност все още го плаши. Поне малко.

Наведе глава да забави учестеното си дишане и се приготви за оттегляне. Устните му се извиха. „Мари ще е толкова горда“.

Започна да се оттегля и отново замръзна. От другия край на пътеката се появиха трима глинени. Това, първото — откъде ли злината бе намерила вълк по тези места? Мислеше, че фермерите са намалили броя им, но явно в тези гористи хълмове се срещаха всякакви неща. Очите му се разшириха, когато позна второто същество, миещата мечка, която бе избягала сутринта. Третото, което бе най-голямо, явно бе бивша кафява мечка. На рамото си носеше плячката, облечена в позната тъмносиня рокля. Дъхът му спря.

„Малката искрица. Заловили са Малката искрица. Как?…“

Осъзна, че оттук до фермата се пада късата страна на триъгълник. Беше минал по другите две бедра, докато се върне до пътя, където бе загубил следите, за да стигне дотук.

„Намерили са я, защото са я търсели“. Това явно се отнасяше и за останалите същества, които отсъстваха, както и за двете, които бе срещнал. Злината ги бе пратила да претърсват хълмовете за плячката, която се бе измъкнала. А те знаеха за фермата в долината, след като наскоро я бяха нападнали. Уважението му към тази злина се засили още повече. Да остави подобна примамлива цел необезпокоявана толкова много време. Колко ли силна бе станала, щом вече се осмеляваше да действа открито? А може би пристигането на патрула на Чато я бе накарало да побърза?

Синята фигура се мяташе и риташе. Удряше похитителя с малките си юмруци, но не постигаше никакъв ефект, освен по-здраво сграбчване.

Беше жива. В съзнание. И несъмнено ужасена.

„Но не достатъчно“. Даг можеше да навакса вместо нея. Дъхът му беше учестен, сърцето му биеше лудо. Сега злината имаше всичко необходимо за следващото си преобразяване. Даг само трябваше да й предостави един опитен патрулен за десерт и способностите й щяха да са довършени.

Не знаеше дали трепери от колебание, или от страх. Реши, че е страх. Да, със сигурност можеше да се върне за патрула си, според правилата. Защото Езерняците трябваше да побеждават всеки път. Но дотогава Фаун щеше да е мъртва.

„Дори само след няколко минути“. Тримата глинени вече се скриваха в пещерата. Така че вътре щяха да са най-малко три. А можеше да има и десет.

Да влезе и да се измъкне… Не. Беше достатъчно само да влезе.

Не знаеше защо мозъкът му още изчислява рисковете, след като ръцете вече действаха. Пусна лъка и колчана, понеже щяха да му тежат излишно. Намести канията на споделящите ножове. Смени куката на китката си със стоманено острие и приготви дългия си боен нож.

Прехвърли се през билото и започна да се плъзга между скалите като влечуго.

Всичко се случи толкова бързо…

Фаун висеше надолу с главата и й се виеше свят. Чудеше се дали и тази страна на лицето й ще посинее в тон с другата. Рамото на глинения притискаше стомаха й, но това не му правеше впечатление, въпреки че вече бе повърнала върху него. Два пъти.