Лоис Бюджолд - Омайване

Въпреки помятането Фаун беше благодарна, че всички тежки решения са останали зад нея. Мисълта беше едновременно успокояваща и тъжна. Явно не беше така.

— Можеш ли да го използваш, за да убиеш друга злина? Поне да излезе нещо добро от тези тъжни събития?

— Първо искам да го занеса на най-добрия майстор в нашия лагер. Да видим какво ще каже той. Аз съм обикновен патрулен. Нямам знания в тази област. Този странен нож може да има необикновени свойства. Или въобще да не работи, а както видя, когато си близо до злината, хич не е хубаво оръжията ти да не действат.

— Какво ще правим? Какво можем да направим?

Той кимна твърдо.

— От една страна, можем да го счупим.

— Но това ще е похабяване…

— На двете жертви ли? Да. И на мен не ми се иска. Но само кажи, Искрице, и ще го счупя веднага и всичко ще свърши. — Той хвана дръжката, а очите му потърсиха нейните.

Тя затаи дъх.

— Не. Не го прави. Поне засега. — „От друга страна, няма друга страна“. Зачуди се дали чувството му за хумор е достатъчно черно, за да му хрумне същото. Имаше подобни подозрения.

Тя преглътна и продължи:

— Нима твоите хора ще се интересуват какво мисли някакво фермерско момиче?

— В този случай да. — Той раздвижи рамена, сякаш го боляха. — Ако нямаш нищо против, първо ще говоря с Мари, водачката на патрула. Да видим какво знае тя. А после пак ще помислим.

— Разбира се. — „Той наистина мисли, че и аз ще имам думата“.

— Ще съм ти много задължен, ако ти се грижиш за него дотогава.

— Добре.

Даг кимна и й подаде торбичката, за да може да прибере ножа, а той стана и се протегна, гърбът му изпука. Фаун се облегна на дюшека и погледна ножа по-отблизо. На костта имаше гравиран надпис: „Даг. Моето сърце е с твоето. До края. Каунео.“

И разбра, че жената е измислила надписа, преди да умре. Представи си я в Езерняшките шатри, висока и красива, като другите жени от патрула. С дълги бедра, които един ден щяха да носят тези думи. Дали си бе представяла ножа от нейната кост? И как Даг ще го използва някой ден — за собственото си сърце? Във всички случаи не си бе представяла хилавото фермерско девойче, което ще се намеси в цялата бъркотия. Почти цял живот по-късно, или поне този на Фаун де.

Тя смръщи вежди и прибра споделящия нож в ножницата му.

Следобед Фаун отново задряма. „Чудесно, нека да се възстанови от загубата на кръв“. Даг имаше достатъчно опит и можеше да прецени какво количество е изтекло според петната по парцалите. Като сметна, че тя е два пъти по-лека от другите ранени, за които се бе грижил, беше много благодарен, когато кръвоизливът намаля съвсем.

Отиде да оправи оградата на пасбището и остави кобилата да пасе кротко там. Когато се върна, завари Фаун будна и облегната на стената. Беше тъжна и притихнала, ровеше с пръсти оплетените си къдрици.

Вдигна поглед към него.

— Да имаш гребен?

Той прокара пръсти през косата си.

— Толкова ли съм чорлав?

Усмивката й беше твърде кратка за неговия вкус, но пък и шегата не беше особено добра.

— Не за теб. За мен. Обикновено ходя с вързана коса, иначе става ужасна. Като сега.

— Имам в дисагите — отвърна той кисело. — Поне така мисля. Винаги пада най-отдолу. Не съм го мяркал от месец.

— Вярвам ти. — Очите й проблеснаха за момент, после отново помръкнаха. — Защо нямаш дълга коса като останалите от патрула?

Даг сви рамене.

— Има много неща, които мога да правя с една ръка. Ресането не е от тях.

— Не може ли някой да ти помага?

— Няма как, когато действам сам. Освен това имам нужда от предостатъчно други услуги.

Тя го погледна объркано.

— Така ли?

Даг примигна. Дали беше така? Зачуди се дали желанието му непрекъснато да се доказва, откакто бе осакатял, може да бъде преодоляно. „Старите навици умират трудно“.

— Може би не. Ще видя дали няма някъде из къщата. — После добави през рамо: — Ти си легни.

Фаун направи гримаса, но се отпусна на дюшека.

Даг намери гребен в един от шкафовете на втория етаж и се върна в кухнята. Гребенът беше с липсващи зъбци, като ченето на старец, но след като го пробва на себе си, установи, че работи. Фаун отново бе поседнала и беше махнала топлия камък — пореден добър знак.

— Хващай, Искрице. — Даг подхвърли гребена, но тя изненадано сви ръка и не можа да го улови.

— Защо ми извика: „Виж!“, когато ми хвърли ножовете? — попита тя любопитно.

„Съобразителна е“.

— Стар патрулен трик. За жените и някои други, които твърдят, че не могат да хващат неща. Обикновено не успяват, защото се мъчат твърде упорито. А ръката би следвала окото, ако съзнанието не я спъва. Ако им подвикна да хванат топката, те ще я изпуснат, защото виждат това в главата си. Ако им кажа да броят завъртанията, накрая ще се озове в ръцете им, без да осъзнаят. После си мислят, че правя чудеса. — Даг се ухили и тя му отвърна със срамежлива усмивка. — Не знаех дали си играла игри с хвърляне с братята си, затова реших да действам на сигурно. И без това имахме само един шанс.