Лоис Бюджолд - Омайване

— Трябва ли да изброявам всичко нередно в това увлечение? Сигурна съм, че и сам можеш да си изнесеш проклетата лекция. Даже съм убедена, че си го правил.

— Един-два пъти — призна той.

— Тогава какво мислиш? Въобще мислиш ли?

Той си пое дъх.

— Знам, че ще ми кажеш да се отдръпна от Фаун, но не мога. Поне все още. Ножът ни обвързва, поне докато не стигнем лагера. За още известно време ще пътуваме заедно. Не можеш да възразиш на това.

— Не ме притеснява пътуването. А това, което ще стане, като спрете.

— Не спя с нея.

— Все още. Заключил си усета си, откакто пристигнахте тук. Това по принцип ти е навик. Заслоняваш се дори когато спиш. Но сега… Ти си като котка, която си мисли, че се е скрила, защото си е напъхала главата в чувала.

— Ще я отведа до лагера — каза Даг упорито. — Това е сигурно.

— И ще я представиш на маминка? — подигра му се Мари. — О, колко мило!

Даг сви рамене.

— Първо ще минем през нейната ферма.

— О, и ще се запознаеш с нейната майка. Прекрасно. Това ще е чудесно. Що не се хванете за ръце и не скочите от някоя скала? Ще е бързо и по-малко болезнено.

— Вероятно. — Устните му трепнаха. — Но трябва да предприема това пътуване.

— Дали? — Мари се дръпна от стълба и закрачи из конюшнята. — Ако беше някой новобранец, който си търси фермерска мома, щях да те фрасна по главата и да прекратя всичко още сега. Не мога да разбера дали заблуждаваш мен, или себе си!

Даг стисна зъби и не каза нищо. Така беше най-разумно.

Тя отново се облегна и въздъхна.

— Виж, Даг. Отдавна те наблюдавам. Когато патрулираме, никога не пренебрегваш екипировката си, нито храната, нито съня. Не си като младежите, дето се мислят за герои и се надценяват. Нагласяш тялото си за дълъг маратон.

Даг кимна в знак на съгласие, без да е сигурен накъде го води.

— Но въпреки че не изтощаваш тялото си, ти остави сърцето си да гладува. И ако паднеш, когато паднеш, ще си като умиращ от глад. Сега стоя и те гледам как се клатиш, но не съм сигурна дали думите ми са достатъчни, за да те удържат. Не знам защо — гласът й отново се повиши — не се обвърза с някоя от онези вдовици, с които те запознаваше майка ти. Всъщност не майка ти, но всички останали, преди съвсем да се отчаят. Ако го беше направил, сега щеше да устоиш на тази глупост, независимо от ножа.

— Нямаше да съм честен с тази жена обаче. Не мога да имам това, което имах с Каунео. И нямаше да е по нейна вина, а по моя. Не мога да дам това, което давах на Каунео. — „Пресушен съм“.

— Никой не е очаквал това, освен може би ти. Повечето хора не преживяват такава любов, ако половината от това, което съм чувала, е вярно. Но въпреки това си съжителстват съвсем добре.

— Жената щеше да умре от жажда, ако черпеше от този кладенец.

Мари поклати неодобрително глава.

— Драматизираш нещата, Даг.

Той сви рамене.

— Не задавай въпроси, ако не искаш отговорите им.

Тя отклони поглед към покритите с паяжини греди на тавана и опита друга тактика.

— Като се вземе предвид всичко, не мога да възразя, че си се обвързал. Това момиче поне няма наоколо роднини, които да дойдат да се разправят с мен.

Нима Мари щеше да каже, че няма да се меси? Едва ли…

— Щом не можем да те разубедим, значи да приемем, че такива неща се случват, така ли? — Сарказмът в гласа й уби последната надежда. — Но щом си твърдо решен да се забъркаш, надявам се, че имаш план и как да се измъкнеш. Искам да го чуя.

„Не искам да се измъквам. Не искам да свършва“. Даг не беше сигурен какво да прави с това тревожно осъзнаване. Проклятие, дори не беше започнал… нищо. Спорът се движеше твърде бързо, несъмнено по волята на Мари.

— Всички големи планове, които правех за живота си, се сринаха по ужасяващ начин. Отдавна се отказах да планирам.

Тя поклати намръщено глава.

— Наистина ми се иска да си някой младок, та да те набъхтя. Но ти си си ти. Ако тя страда в края на потенциално краткото ви пътуване, ще страдаш и ти. Двойно нещастие. Виждам, че се задава, ти също го виждаш. Така че: какво ще правиш?

— Какво предлагаш, пророчице?

— Няма как това да свърши добре. Така че изобщо не го започвай.

„Не съм започнал“. Устните му нямаше да излъжат, за разлика от същността. Издръжливостта беше единствената му добродетел от много време, така че той я призова на помощ и продължи търпеливо да чака.

Мари отново промени подхода си.

— Хората от нашата кръв имат два големи дълга. Първият е да продължават войната, в живот и смърт, дори когато няма надежда. В този дълг никога не си се провалял.