Кристина Скай - Открадни сърцето ми

— Да не би да е време за обяд?

— Време беше преди цял час, Сил — каза Брандън Сейнт Клеър, който стоеше нетърпеливо сред лавандулата. Панталоните му бяха потънали в прах, а единият ръкав на жакета му беше скъсан, но той изглеждаше щастлив. — Ти беше толкова заета, че не исках Тинкър да те безпокои. Но, Сил, погледни това. — Той измъкна от джоба си цяло снопче смачкани растения. — Изучавам ги цяла сутрин и мисля, че накрая разбрах какво не им е наред.

Силвър погледна с обич брат си.

— И какво може да е то, малко генийче?

— Изобщо не съм гений, Сил. Просто имам подход към растенията.

— Подход, а? — нежно го смъмри Силвър. — Така ли се казва, когато човек може да накара стеблата да оживеят за една нощ или да ускори цъфтежа почти с две седмици. Аз наричам това чудо, а не подход.

Брам замълча, после тихо каза:

— Сил, понякога не се ли чувстваш самотна тук? Не искаш ли някой ден да си имаш собствен дом и семейство?

Силвър сведе глава.

— Ти и Тинкър сте моето семейство, Брам. Какво повече бих могла да искам?

Пръстите на Брам доверчиво се плъзнаха в ръката на сестра му.

— Щеше ми се да имаш повече хубави неща. И повече места, където да ги носиш — сериозно каза брат й. — И Тинкър, и аз го искаме.

— Да, ама аз не го искам. Нямаше да знам как да нося красива рокля и бижута, дори и да ги имах. Много по-щастлива съм си в ризата и бричовете.

— Така ли е? Честно?

— Разбира се. А сега върви, защото трябва да свърша някои неща тук.

Силвър наблюдаваше как Брам се отдалечава към покритата с глицинии къща в края на алеята.

Тя въздъхна, погълната от спомени. Натрапчиво сладки, те й напомниха какви бяха нещата, когато Лавендър Клоуз беше щастливо място, огласяно от смях.

Преди смъртта на родителите й.

Преди да умре Джесика. Преди сър Чарлз Милбанк да започне да души наоколо и да я притеснява.

Спомни си за перлената огърлица, която баща й беше дал на майка й и за ръчно изрисуваното ветрило от инкрустирана слонова кост, за което той бе казал, че е дошло чак от Китай.

Тях ги нямаше сега.

И нищо нямаше да ги върне.

Силвър прогони болезнените спомени. И без това нямаше време за перлени огърлици и ветрила от слонова кост. Преди да се стъмни, имаше да плеви лехи с лавандула и да подрязва още дузина рози.

Над долината се стелеше мъгла, когато те внезапно изникнаха иззад гъсто насадените брястове, бележещи границата на розовите насаждения. Бяха четирима, всички облечени в мръсни работни панталони.

Силвър присви очи, опитвайки се да ги види по-ясно.

Мъжът начело беше висок над шест фута. Тя бързо се обърна, но останалите трима вече я чакаха, тъмни силуети на фона на пурпурните цветни пъпки.

— Какво искате? — попита Силвър, като се опитваше да овладее гласа си.

— Да искаме, а? — отвърна груб глас зад импровизирана маска. — Е, не много. Само тебе, госпожичке.

Силвър понечи да избяга, но те бяха твърде близо и твърде много. Можеше да извика, но Тинкър никога нямаше да я чуе. Дявол го взел, защо не ги видя по-рано?Дали това не беше работа на сър Чарлз?

Нямаше значение. Трябваше някак си да ги разкара.

— Гледайте си работата и ме оставете да върша своята!

— Дръзко, малко парче, а? Ама и красиво — каза мъжът. Той се приближи. Мръсните му пръсти сграбчиха косите й.

Силвър преглътна. Тя плъзна ръка зад гърба си и напипа ръба на малката градинарска лопатка, напъхана в задния й джоб. Отблизо би могла доста силно да поразтърси тази свиня.

— О, слушам ви — хладно каза тя. — Само се надявам да си струва да ви изслушам.

Покрити те с мърсотия пръсти се стегнаха.

— И е най-добре да слушаш внимателно. Имам намерение да кажа това само веднъж. Вие напускате Лавендър Клоуз, разбрахте ли, Госпожице Сейнт Клеър? Всички вие. Това значи вие, момчето и всички, които работят тук. Сандъци, бурета и карети. Който остане, може да пострада. Наистина зле да пострада.

Силвър прогони страха си.

— Защо? Защо да правим това? Какво се надявате да постигнете, като…

— Никакви проклети въпроси! Ако не слушате, ще си имате неприятности. Всякакви неприятности.

Смаяна, Силвър го гледаше как кимва на един от спътниците си, който вдигна от земята едно буре и изсипа съдържанието му върху лавандуловите храсти.

Мъжът забърника нещо по земята и след миг крехките листа избухнаха в пламъци.

— Спрете! — извика яростно Силвър.

— Затваряй си устата и слушай! След три дни започват големите неприятности. И след още четири дни нещата ще започнат да изчезват. Сечива, сандъци. Всичко.