Кристина Скай - Открадни сърцето ми

Спътниците му грубо се разсмяха.

— Каква гледка, а! С вдигнати над задника поли! Да вървим да й се порадваме!

Ужасът на Силвър нарастна. Те знаеха името й. Бяха я преследвали дотук! Но защо?

— Приятели, а?

Тя поклати глава, стараейки се да отбягва изпитателния поглед на разбойника.

— Нямам представа кои са.

— Изглежда, те знаеха точно какво да търсят. Да не носиш някакво съкровище, което да е убягнало от вниманието ми?

Той бързо скочи от седлото заедно със Силвър. Девойката отметна кестенявите кичури от лицето си и се запрепъва към пътя. И тогава усети леко убождане в рамото. Обърна се и бавно се втренчи сребристото острие. Мъжът прокара рапирата около врата й, после по красивата брошка на гърдите й.

— Доста хубава дрънкулка, но едва ли е достойна за вниманието на онези главорези.

С тези думи той плъзна острието надолу.

Следващата секунда стоманата отряза две копчета. Жакетът й за езда и елечето отдолу се разтвориха, откривайки млечнобяла кожа.

— Спри!

Той не й обърна внимание и сряза ризата й. После кадифената панделка под нея. С бързо движение мъжът откри малката ленена торбичка, която тя носеше, и я улови с острието.

— Не! Върни ми я! Не можеш да вземеш това! Очите на разбойника се присвиха.

— Би ли продължила, скъпа моя. Дълбоко ме заинтригува. Какво има в тази торбичка, та е толкова ценно?

— Н-нищо — едва промълви Силвър и стисна устни. — Абсолютно нищо, мътните да те вземат!

Блакууд се намръщи, докато опипваше малкото парче лен. Носът му се сбърчи, като помириса торбичката.

— Лавандула?

— Върни ми го! — извика Силвър и посегна към маскираното лице. — Мое си е!

В яростта си тя бутна торбичката от пръстите му. Обзе я ужас, докато наблюдаваше как скъпоценните семена, плод на внимателна селекция, се пръскат върху тъмната земя. — О, не! Не бива да бъдат загубени!

Плантаторът от Вирджиния, с когото се беше срещнала тази вечер в Кннгс Лин, беше толкова впечатлен от семената, че бе решил да дойде в Лавендър Клоуз с предложение. С тези пари можеше да си купи няколко месеца свобода от кредиторите, които се трупаха като рояк пчели след смъртта на баща й. Силвър успяваше да се разплати ту с един, ту с друг, но всеки месец ставаше все потрудно.

Сега беше твърде късно. Семената бяха загубени.

Сълзи бликнаха от зелените й очи.

— Значи са толкова ценни? — каза намръщено похитителят. — Спомен от любим, вероятно? Семейна ценност?

Силвър ядосано се нахвърли върху него.

— Разбира се, че бяха ценни! Но какво би могъл да знае престъпник като тебе за усилен труд? За дни, прекарани под палещото слънце или под студения норфъкски дъжд?

Очите на разбойника проблеснаха.

— Вероятно ще се учудиш, скъпа моя.

— Всичко свърши! Без тези семена не мога да се надявам някога да… — Ридания задавиха гърлото на Силвър.

— Хайде, не може да бъде чак толкова лошо.

Но беше. Сега отново трябваше да връща кредиторите си. Щеше да се наложи работниците да чакат за надниците си. Щеше да се наложи да откаже на брат си инструментите, от които се нуждаеше за опитите си.

Разбира се винаги би могла да помоли за помощ сър Чарлз Милбанк. Беше й обещал. Беше казал и цената — да притежава тялото й.

Изведнъж Блакууд взе ръцете й и огледа здравите загрубели от работа длани.

— Ето че пак ме озадачаваш, малка красавице — прошепна мъжът, който я бе пленил. — И така, ти наистина си свършила всички тези неща, за които говореше.

— Устните му докоснаха дланта й.

— Ти работиш за Сейнт Клеър, нали? Сигурно те карат да се трудиш здраво, щом имаш такива мазоли. Да не си взела костюма за езда на господарката си тази нощ? Затова ли бързаше за вкъщи, да го върнеш, преди да открие кражбата ти — и семената заедно с него?

— Не беше никаква кражба!

— Не, разбира се — отвърна мъжът и целуна пръстите й.

Силвър потръпна. Какво ставаше с нея? Защо коленете й трепереха?

Мъжът я привлече към себе си. Пръстите му се заровиха в разкошната й кестенява коса.

Трябваше да се махне! Трябваше да стигне у дома преди…

— Как се казваш? — попита с прегракнал глас разбойникът. — Трябва да знам по кого съм изгубил сърцето си.

— Силвър.

— Моля?

Тя разтвори широко очи.

— Да не си французин?

Белегът блесна край плътните му устни.

— Не е твоя работа, малката. Що за име е това?

Тя не му каза повече. Щеше да бъде по-безопасно, ако той я смяташе само за прислужница.

— Силвър — повтори мъжът. — Необикновено име за необикновено създание.