Кристина Скай: Открадни сърцето ми

За момент Сузана Сейнт Клеър забрави за злобния си зет, за бедността, която се влачеше по петите й след смъртта на баща й. Забрави дори за скъпоценните лавандулови семена, които се бяха пръснали по земята. Толкова завладяващ бе чарът на този мъж. Сега тя разбра точно как маскираният лорд Блакууд се беше сдобил с легендарната си слава на съблазнител. Трябваше да избяга, но още усещаше докосването на устните му по ръката си. Краката й бяха омекнали като портокалово желе.

— Какво ще стане, ако възстановя тези лавандулови семена, които толкова цениш?

В нея се прокрадна надежда.

— Можеш ли? О, би ли го направил?

— Мога, но срещу малък подарък.

— Какъв подарък? — попита тя.

Нотката в гласа й накара очите на мъжа да блеснат. Накара тялото му да се напрегне и пръстите му да се заровят дълбоко в нейната топла, червеникава като бренди коса. Накара го да копнее да я притегли под себе си върху тъмната земя.

Но той не го направи. Очевидно тя бе невинна. Най-известният разбойник на Норфък си каза, че все още не е паднал толкова ниско.

— Подарък? Не и брошката ти, разбира се. Едва ли можеш да си позволиш да я изгубиш, тъй като тя също трябва да е на господарката ти.

— Тогава какво искаш от мене? Гласът й го накара да се навъси.

— Нито бижутата ти, нито пък добродетелта ти, малка глупачке. Не похищавам девици.

Тя ококори очи.

— Но всички казват…

— Прекалено много вятърничави жени ми се хвърлят в краката. Те са толкова нетърпеливи да предложат телата си, когато всичко, което искам, е да ги освободя от бижутата им.

— О! Но как разбра, че аз съм? Тоест…

— Девствена ли? По руменината, която обагря лицето ти. Не е сложно за опитен мъж като мен.

В гласа му имаше горчивина и съжаление. Силвър се намръщи.

— Трябва да е голямо изпитание за тебе този див живот, изпълнен с опасности. А пък и по петите ти да се влачат влюбени жени, които само чакат да бъдат прелъстени. Едва ли е много… комфортно.

— Комфортно ли? — изсмя се мъжът. — Тук си права. Уви, тези дни но главния път се е навъдила такава паплач и всички те приписват на мене престъпленията си. Но какво би могло да знае малко създание като тебе за прелъстяване и влюбени жени?

Силвър сви рамене.

— О, не чак толкова много. Като прислужница на Сейнт Клеър си живея много тихичко.

— Радвам се да го чуя, Слънчев лъч.

Силвър онемя от нежността в гласа му. Изведнъж се почувства замаяна. Кръвта й се втурна лудешки из вените, гореща, после студена. Никога преди не се бе чувствала по този начин в присъствието на мъж.

— Защо ме наричаш Слънчев лъч?

Блакууд я огледа внимателно.

— Защото около теб има някакъв блясък, честност, каквато не съм виждал често.

Силвър разбра за намерението му да я целуне още преди да го стори. Но не помръдна, нито извика, както беше редно.

— Не — прошепна тя. — Не би трябвало дори да си помисля за…

Очите му заблестяха.

— Всичко това е вярно, малката. Не би трябвало. Но е твърде късно за бягство. Прекалено късно.

И той притисна устни към нейните. Тя затвори очи и сякаш започна да потъва точно както я бе предупреждавала дойката.

А когато устните му се разтвориха, Силвър престана да мисли… Устните му станаха по-настойчиви и уверени.

Изведнъж мъжът се дръпна.

— Мисля, че е напълно достатъчно, малката.

— Трябва да си много добър в това нещо — каза Силвър.

— Какво имаш предвид?

— Е, прелъстяването на невинни жени, разбира се. Всички в Кингсдън Крос говорят за подвизите ти.

— Наистина ли?

Силвър го зяпаше, хапейки устни.

— Не трябва да ми се доверяваш, защото те грози опасност. Не, не мисли за мен и недей да си мечтаеш да ме промениш. Никой никога няма да погледне под тази маска. А да ме допуснеш в сърцето си би било много по-опасно, отколкото можеш да си представиш.

— Та аз дори повече няма да те видя.

Блакууд кимна мрачно.

— Това ще е най-мъдрото решение. По-добре да тръгваш. Онези главорези сигурно са открили, че не си паднала, както се надяваха.

Блакууд свирна с уста и жребецът му се понесе в тръс към него, послушно следван от кобилата на Силвър.

— Хо, Диабло! Направил си завоевание тази нощ, така ли?

Красивият жребец изпръхтя и взе да рие земята.

Силвър застана до кобилата си, обзета от желание да си отиде, да бъде в безопасност в леглото си, преди този сън да изчезне.

— Позволи ми да ти помогна, малката.

Ръцете му бяха силни. Щеше да усеща допира им дълго след тази нощ.

— Тогава… довиждане.