Кристина Скай - Открадни сърцето ми

— Може би, Слънчев лъч. А може би трябва да си кажем само Бог да е с теб и бон воаяж.

Силвър се сепна, усетила отново чуждия акцент.

— Бог да е с теб, тогава. И благодаря — добави тя.

— Благодаря? За целувката ли?

Лицето на Силвър пламна.

— Имам предвид останалото. Благодаря ти, че ме спаси от онези мъже.

— Бъди по-внимателна за в бъдеще. С такива мъже не може да се играе.

Гърлото й се стегна от суровата загриженост в гласа на Блакууд. Усещането беше чудесно и опасно.

— Трябва да тръгвам — каза тя и бързо обърна коня си.

Да, наистина трябваше да тръгва. Преди да е започнала да задава въпроси.

Защото на Силвър й беше ясно, че никога вече не трябва да го види. Беше прекалено опасно. И без това вече бе замаяна от магията му.

Блакууд се метна грациозно на коня си.

— Ще проверя пътя. Изчакай, докато чуеш повикването ми — каза той и издаде пронизителен писък на керкенез. — Това ще значи, че всичко е наред.

— Защо? Защо искаш да ми помогнеш?

Очите му се впиха в лицето й.

— Защо ли? Защото така ми харесва, малката. Не че това ще продължи. Когато настъпи утрото, не разчитай на щедростта ми. Ще бъда безмилостен и зъл.

— Не ти вярвам — отвърна Силвър с ярост в гласа.

— Не знам защо, но това не е вярно. Ти не си такъв.

— Не ми обръщай внимание. Чакай тук и не издавай звук. Няма да се бавя.

Той преметна дългата си пелерина и миг по-късно изчезна в мрака.

Силвър се чувстваше странно. Не след дълго писъкът на керкенез оповести безопасността й. Тя се измъкна от прикритието си и препусна.

Когато стигна до главния път, мъжът вече го нямаше.

Зад хълмовете, на половин долина разстояние, трима мъже се взираха в тъмнината. Ядосани, те очакваха да чуят чаткането на копита и да видят уплашено женско лице.

Нищо не откриха.

Значи малката кучка им се беше изплъзнала. Дявол го взел, но за този провал щяха скъпо да си платят.

— Няма значение — изръмжа единият. — Скоро ще я спипаме. Тогава ще вземем от нея всичко, което трябва!

Докато ездачите обръщаха конете си на изток, Силвър Сейнт Клеър вече бе в леглото си. Саксия с лавандула разнасяше ухание из въздуха, а луната изливаше светлината си върху лъснатия под в стаята й.

На следващия ден трябваше да подрязва растенията и да засажда пръчките. Трябваше да проверява ароматните масла и да изпълнява поръчки. И трябваше някак си да намери още семена, за да замени тези, които изгуби в пустошта.

Но Силвър не мислеше за нито едно от тези неща. Тя мислеше за един мъж с блестящи кехлибарени очи.

Мъж с устни, които я караха да се чувства замаяна и сладостно безразсъдна…

— Госпожице Силвър, съжалявам, че ви безпокоя, но…

— Не сега, Тинкър.

Силвър Сейнт Клеър изглеждаше елегантна в износените бричове и бялата батистена риза. Вятърът развяваше великолепната й коса изпод сламената шапка. След нощ на тревожни сънища, усиленият труд й бе помогнал да се почувства по-спокойна.

Но споменът за двете блестящи кехлибарени очи още не бе изчезнал.

— Знаеш, че трябва да засадя тези храсти, преди да изсъхнат. Още вчера му беше време.

Прислужникът се намръщи.

— Но, Госпожице Силвър…

— Наистина съжалявам, Тинкър — каза тя с раздразнение и се захвана за работа.

Старият прислужник се обърна и се заизкачва нагоре по хълма към хубавата къща, която служеше за работно помещение на фермата Лавендър Клоуз и за жилище на семейство Сейнт Клеър. Онзи противен сър Чарлз Мнлбанк отново се бе домъкнал да търси госпожица Силвър. Напоследък доста често й досаждаше. Но Тинкър знаеше, че когато госпожица Силвър се хванеше за робата, никакви приказки няма да помогнат.

Два часа по-късно Силвър бе приключила с едната редица храсти. Гърбът я болеше, бузите й бяха зачервени. Когато се измъкна изпод растенията, косата й беше пълна с нежни пурпурни пъпки.

Тя се отпусна на колене и огледа добре прекопаната земя. След смъртта на баща й преди две години спасяването на фермата Лавендър Клоуз беше почти всичко, което имаше значение за нея.

Въздишайки, Силвър върза косата си на опашка и изчезна в следващата редица. Когато от хълма зад гърба й се понесе облак прах, тя дори не погледна.

— Съжалявам, Тинкър, но имам да довърша още две редици. Ако все още желаеш да ми говориш, ще се радвам ако…

— Сил?

Гласът бе тих и колеблив.

— Нямах намерение да те безпокоя, но наистина си мисля, че това може да е от полза.

— Брам?

— Силвър се показа на секундата с раздърпана риза и напрашени бузи. Като видя дванадесетгодишния си брат, лицето й се озари от усмивка.