Кристина Скай: Открадни сърцето ми

И Силвър бе показала на всички, че грешат — всяка година реколтата беше чудесна.

Беше им дала да разберат. И този мъж също щеше да си го получи!

Кръвта й закипя, когато Погледът му се плъзна по едрите й гърди. Стискайки пръсти, тя насочи пистолета към врата му.

— Тук ще е чудесно, надявам се.

— Давай! Дръпни спусъка, сладка моя! Тъй като вече съм опитал всички наслади в живота, време е да вкуся и смъртта.

Студенината и безразличието в гласа му накараха Силвър да потръпне.

— Едва ли искаш да умреш.

Блакууд сви рамене.

— Животът е доста скучен, след като си опитал всички пороци. Дори не можеш да си представиш.

— Тук си прав — сковано каза Силвър.

Гърдите й докосваха ръката му и това я смути. Изчерви се, когато се опита да се извърти и усети, че бедрото й е върху неговото.

Всичко това не убягна от вниманието на прочутия разбойник.

Той се размърда под нея и тя почувства възбудения му член.

Силвър ахна. Тя направи усилие да седне, но не успя. Искаше й се да вика за помощ, но кой ли можеше да й помогне в пустошта?

— Пусни ме, грубиян такъв!

— Мисля, че няма да го направя, красавице — каза мъжът. — Кехлибарените му очи пламтяха през прорезите в коприната. — Не и докато не узная името ти. А може би и да получа повече от това…

— Няма да получиш нищо от мене тази нощ! Знам да стрелям с това оръжие. И със сигурност ще го използвам!

— Няма съмнение — бе отегченият отговор. — Стреляй.

Очите на Силвър заискриха, ярост в зелено и златисто.

— Ах ти, проклето същество! Ще стрелям, предупреждавам те!

— Разбира се, че ще го направиш — спокойно отвърна разбойникът. — Веднага, щом пръстите ти престанат да треперят. Нали ще уцелиш от първия път, моля те?Ще бъде израз на лошо възпитание, ако ме оставиш да лежа тук окървавен и полумъртъв.

— Едва ли бих могла да не улуча от това разстояние!

— Мислиш, че няма, така ли?

— Боя се, че няма да успееш. Не си правила подобно нещо преди, нали? — В тона му се долавяше съжаление.

Силвър погледна треперещата си ръка. Той беше прав, разбира се.

— О, мътните да го вземат!

Ала разбойникът, който бе заставал лице в лице със смъртта, изведнъж замръзна. Пръстите му се стегнаха около талията на Силвър.

— Мълчи!

— Защо изобщо трябва да ти се подчинявам?

— Мълчи, казах!

Черния лорд обърна коня и заоглежда пътя, който блестеше под бледата лунна светлина.

И тогава Силвър чу чаткането на конски копита, които бързо се приближаваха.

Пистолетът бе измъкнат от ръката й за толкова кратко време, че тя едва успя да мигне. Опита се да си го вземе само за да почувства една твърда ръка върху устата си.

— Тихо сега, любима. Изглежда, че за втори път през тази нощ някой си позволява да броди из владенията ми. И бих те посъветвал да не мърдаш. Твърде прелестна си и е възможно да не те е грижа за последствията.

Силвър ахна, като почувства, че бедрото му притиска нейното.

Не го гледай, повтаряше си Силвър трескаво. Не поглеждай в очите му!

Но беше твърде късно. Тя се обърна. Беше изгубена.

Тези странни, пронизващи очи…

Докато потъваше в дълбините им, Силвър усети как сърцето й се блъска в гърдите.

Блясък сред сянка. Не беше това, което бе очаквала.

Топлина заля лицето й. Нощта се превърна в мистерия, в буря и ярост.

Пълните устни на разбойника се извиха във веща усмивка.

— Гибелна грешка, малката. Ти ме погледна в очите и това те прави моя. Тъй като всичко е вярно, моя красавице, всяка мрачна история и безмилостно деяние, в които ме обвиняват. Лорд Блакууд е извършил всички тези неща, уверявам те, така че не си и помисляй да си играеш с мен.

И сякаш за да потвърди думите си, мъжът плъзна ръце към талията й.

Миг по-късно иззад дърветата изскочиха трима ездачи. Лицата им бяха прикрити с тъмни кърпи и всеки един размахваше пистолет.

— Проклятие, къде изчезна момичето? Бих се заклел, че…

— Конят й! Ей там е!

— Не ми трябва конят, искам проклетата женска! Трябва да е тук някъде. Той се закле, че тази нощ тя ще мине по този път!

Страх стегна гърлото на Силвър. Ужасена наблюдаваше как ездачите спряха кобилата й и претършуваха чантата й. Какво правеха? Тя не носеше нищо ценно. Нищо освен…

Лицето й побеля, когато един от мъжете сряза с нож кожената й чанта. Опита се да се раздвижи, но пръстите на разбойника предупредително се стегнаха около кръста й.

— Да, храбро парче е тази кучка на Сейнт Клеър. Но дори тя не би се осмелила да броди из дяволския пустош толкова късно. Трябва да е долу под хълма. Може конят й да я е хвърлил.