Кристина Скай: Открадни сърцето ми

— Няма да посмеете! — озъби се Силвър.

— О, така ли? — попита мъжът. — Искаш ли да се убедиш?

— Но защо? Кои сте вие…

— Млъкни или аз ще те накарам да млъкнеш!

Силвър почувства как коленете й започват да треперят. Само с усилие на волята успя да не се стовари на земята.

— Ако ви трябват семената, ще ви ги дам. Веднага ще ги донеса. Ако ви трябва лавандулово или някое друго от ароматните масла, тогава…

Мъжът с маската само се изсмя.

— Семена, мистър Харнър. Безочливото малко парче мисли, че са ни потрябвали семената й! — каза той и едрото му тяло се разтърси от смях. — Мили Боже, хубава работа! Ето какво мислим за скапаните ти цветя, госпожичке!

Той кимна и следващият храст пламна.

Силвър с ужас наблюдаваше как друг облак от пурпурен цвят се превърна в червен оранжев, а после стана на пепел. Кои бяха те? Защо правеха тези ужасни неща?

Обзета от ярост, тя се нахвърли върху мъжа, забивайки нокти във врата и раменете му. За секунда маската му се свлече и ноктите й срещнаха кожа.

Ругаейки дивашки, мъжът я сграбчи и я захвърли в леха с рози. Тръните се впиха в ръцете и краката на Силвър, но тя бързо скочи на крака и се втурна към другия мъж, който се готвеше да подпали още един храст.

Той я улови за рамото и я изви сякаш беше стъбло на глухарче.

— По-добре стой настрани, госпожичке. Нали няма да ти хареса това хубаво лице да бъде изгорено?

От очите на Силвър бликнаха сълзи. Острата миризма на лавандула се смеси с горчив пушек и пепел. Заболяха я гърдите, едва се държеше на краката си.

Мъжът с маската само се изсмя.

— Седем дни, Госпожице Сейнт Клеър. Запомнете това. В противен случай следващия път всички цветя ще идат зян. Като това.

Той подпали друго растение, после всички поеха обратно към гората.

Силвър почти нищо не чу. С пулсиращи слепоочия тя скочи и изтича към потока, молейки се да може да спаси любимите си цветя.

На десния му ботуш имаше дупка. Силвър ясно си спомняше това. Значи не беше прецизен човек. Може бе просто блъфираше. Може би щеше да прояви небрежност, също както се бе отнесъл с ботушите си. Може би щеше да забрави всичко. Ала това бяха празни надежди

Изведнъж всичко потъна в мрак…

— Сил, събуди се!

Ръце. Разтърсват я. Силно.

Студена земя и камък, който се забива в реброто й.

— О, Господи, Сил, какво не е наред?

Силвър бавно отвори очи. Вкуси кръвта, която се стичаше по устните й, в главата си усещаше тежест.

„Седем дни, Госпожице Сейнт Клеър. Помнете това.“ Лицето й беше побледняло от страх.

— Брам, ти ли си? Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. Но някой е изгорил половината лавандула и е изравнил със земята два розови храста. По дяволите, Сил, какво си сторила с главата си?

Видът й бе ужасен. Тялото я болеше.„Следващия път всички цветя ще идат зян.“ Мили Боже, защо? Брам я докосна по бузата.

— Кой, за Бога, Сил? — попита той с треперещ глас, глас на момче, опитващо се за една нощ да стане мъж.

— Скицирах Уолдън Хол, когато видях пушека. Това ме накара да дойда тук.

— Не би трябвало да ходиш там, Брам. Знаеш, че това вече не е наша земя. Казах ти, че нещата сега са различни. Ти… ние не можем повече да скитаме където си искаме — каза Силвър механично. — Дори и собственикът, както изглежда, никога не е там, но това не означава…

Брам я гледаше втренчено.

— Какво се е случило тук, Сил? Не ми дрънкай за Уолдън Хол и тайнствения му собственик!

Силвър се поколеба. Трябваше да внимава какво да му каже.

— Ами… нищо. Грешка, това е всичко.

— Грешка ли? Не ме лъжи, Сил!

Силвър се опита да се усмихне.

— Вярно е, Брам. Просто исках да бъдат изгорени някои от новите насаждения. Болните, нали помниш?Помолих няколко души от селото да ми помогнат. — Изглежда, те изгориха не това, което трябваше.

— И просто така те събориха и разкървавиха челото ти, докато вършеха тази работа? Разбира се, много логично. Толкова е логично, че не мога да си обясня защо не се сетих.

— Брам, моля те. Ти не…

Той скочи на крака.

— Права си. Аз не разбирам! Аз не знам какво, за Бога, е станало тук. Не знам за какво бърбориш. И със сигурност не знам защо ме лъжеш!

Силвър го погледна. Стоеше с ръце на кръста, с разрошена коса. Беше блед. Беше слаб, да. Но в очите му имаше огън и в ядно стисната му челюст личеше смелостта на Сейнт Клеър.

Тогава тя разбра, че трябваше да му каже. Фермата Лавендър Клоуз принадлежеше повече на брат й, отколкото на нея. Тя просто я пазеше до неговото пълнолетие.