Кристина Скай: Открадни сърцето ми

Силвър въздъхна, отпускайки безпомощно ръце.

— Бяха четирима. Не знам дали бяха същите, които ме проследиха миналата нощ в пустошта, когато се връщах от Кингсдън Крос.

Брам се намръщи.

— Знаех си, че нещо се е случило, но ти и тогава не ми каза.

— Не исках да те тревожа. Никога не съм и помисляла дори, че ще дойдат тук. Тези мъже ми казаха, че трябва да напуснем. Всички. Или щели да започнат да ни се случват нещастия. Нещастни случаи като този.

Очите на Брам блестяха.

— Какво търсят те тук? Всъщност няма значение. Ще им дадем да се разберат!

Момент по-късно дългурестата фигура на Тинкър се появи на върха на хълма. Кромуел лудо залая.

— Какво, по дяволите, сте забъркали вие двамата. Видях пушека от долината и… — Старият прислужник замръзна на мястото си, като видя раздраната бяла риза на Силвър и кръвта, която засъхваше върху дясното й слепоочие.

— За Бога, ще го убия! Ще заловя този човек и ще го разкъсам на парчета. Ще видите!

— Грешиш, Тинкър — каза Силвър. — Бяха четирима мъже. Четирима непознати. Те искат да ни прогонят от Лавендър Клоуз.

Тинкър зяпна от изненада. После мрачно огледа хаоса наоколо и дима, който все още се носеше над хълма.

— Какво ли искат тези хора? — каза глухо той. Силвър обви с ръка раменете на Брам.

— Това може да се окаже най-добрата ни реколта,Тинкър. Може би те просто искат контрол върху лавандулата и парите, които ще донесе.

— Може би.

Силвър си пое дълбоко дъх.

— Няма значение какво ще правят, ние няма да напуснем — твърдо каза тя. — Това е всичко, което имаме от родителите си и никой няма да ни го отнеме. Никога. А сега да вървим у дома и да помислим как ще се справим.

Те поеха към къщи, хванати за ръце, докато слънце, то бавно потъваше зад хълма.

Далеч в пустошта самотен ездач спря коня си и се ослуша. Нищо не се чуваше. Скочи от коня, легна на земята и допря ухо до песъчливата почва. По устните му плъзна усмивка. Бе чул далечно трополете на колела.

— Малкото ни гълъбче се носи със скоростта на вятъра тази нощ, Дябло. На по-малко от четири мили е. Трябва да побързаме.

Разбойникът уви юздите на Дябло около един клонест тис, после огледа по-ниските храсти.

Поваленият дънер беше точно там, където го бе оставил.

Той извлече дървото на пътя, поставяйки го там, където се виждаше най-добре.

С мрачна усмивка разбойникът на Норфък отново яхна коня си. Провери пистолетите и затегна ремъците на чантата зад седлото. В този миг от другата страна на хълма се появи мъж с черна маска на лицето.

— Много съм доволен, че успя да дойдеш, приятелю.

— Хъм. Добре, че те харесвам, иначе отдавна да съм изпратил куршум в главата ти, момче. Трябва да научиш някой и друг урок.

Разбойникът тихо се засмя и кехлибарените му очи блеснаха.

Скоро една карета зави по песъчливия път на север към Кингс Лин. Отзад яздеше въоръжен пазач, а до кочияша висеше пушка.

Значи те не смятаха да рискуват, а?

Блакууд отпусна ръка върху врата на Дябло. Докато преценяваше най-правилната посока, от която да се появи, от джоба на пелерината му се подадоха две глави.

— Не още, хубавичките ми — прошепна той, напъхвайки двата опитомени пора обратно в техния неприкосновен рай.

Когато кочияшът видя дънера, проснат напряко напътя и посегна за спирачките, разбойникът беше готов. Щом спирачките изскърцаха върху спиците на колелетата и пазачът скочи на земята, Блакууд рязко кимна на Джонас и накара Дяболо да препусне по хълма.

Пушката му проблясваше на лунната светлина.

— Неподходяща нощ за пътуване, господа. Вероятно бих могъл да ви бъда от полза.

— Велики Боже, това е Блакууд! — извика кочияшът и замръзна на седалката. Пазачът обаче се извърна издигна пушката си.

С един хладнокръвен изстрел разбойникът отнесе пушката във въздуха.

— Това, приятелю, беше възможно най-неразумното. Слушай добре или следващият ми куршум ще попадне между очите ти. И двамата хвърлете оръжието си. После, кочияшо, ще спуснеш стълбичката на каретата. След това и двамата ще легнете на земята. Ако не се подчинявате, много ще съжалявате.

Джонас се появи от другата страна на каретата с пистолет, насочен срещу пазача, който хвърли оръжието и легна на земята. Вцепенен от страх, кочияшът го последва, а Джонас улови юздите и накара конете да застанат неподвижно. През цялото време пушката бе на рамото му.

— Отлична работа, приятели. Сега вярвам, че трябва да се запозная с пътниците ви.