Кристина Скай - Открадни сърцето ми

Имението беше чудесно скривалище. Както се бе надявал, тук Люс бе необезпокояван от никого. След среднощните си приключения той се промъкваше безпрепятствено през скритите входове на имението.

Сега това беше домът му. Не и Суолоу Хил, великолепното, норфъкско имение, главната резиденция на семейството му от осем поколения. Нито пък елегантната градска къща на площад Бъркили. Нито ловната хижа в Шотландия.

Уолдън Хол бе добро убежище за най-прочутия разбойник на Норфък. Единствено довереният придружител на Люс, Джонас, знаеше тайната за благородническото потекло на разбойника.

И Люс имаше намерение това да си остане така.

Той смъкна маската си. Като си помисли за Силвър Сейнт Клеър, върху изваяното му лице се появи усмивка. Жената беше голяма неприятност, в това нямаше съмнение. Но Люс бе мъж, който обичаше неприятностите.

Той се опита да разбере с какво го привличаше тя. Кръвта му забушува, когато си спомни как се бе разтопила от целувката му. Как само бе повалила Шерингвейл. Храброст, невинност и страст. Беше страшно вълнуващо.

Бе имал много жени през годините. Красиви. Умни. Скромни. Страстни.

Но нито една от тях не бе го привличала толкова много, както Силвър Сейнт Клеър.

Силвър крачеше неспокойно в оранжерията, наблюдавайки как залезът се стопява до здрач и здрачът се превръща в тъмна нощ.

Кой я мразеше толкова, че да й причини това? Кой толкова много искаше Лавендър Клоуз? И защо? Дали не беше някой в Кингсдън Крос, тръгнал по следите на изгубената формула за „Милфльорс“? Или някой парфюмерист от Лондон, алчен за богатството и успеха, които някога бе имал Уилям Сейнт Клеър?

Или някой още по-зъл, някой, за когото се намекваше в дневника на баща й? Все още не знаеше.

Силвър се канеше да подреди мускалите и записките си, когато в оранжерията нахлу сър Чарлз Милбанк.

Лицето му беше зачервено и целият миришеше на алкохол.

— Знаех си, че ще ви намеря тук. Отвратително, ако ме питате. Жените не стават за бизнес.

— Вече сте ми го казвали, но мнението ви не ме интересува.

— А може би трябва.

— Най-после трябва да признаете колко глупаво беше да се заемете с управлението на Лавендър Клоуз. Ще бъда повече от щастлив да поема отговорностите ви. Ясно е как ще ми се отплатите за тези услуги.

Силвър знаеше какво има предвид Милбанк. Тя се втренчи в похотливото му лице.

— Когато змиите пропеят, може би!

— Още упорствате, а? Добре, но на мен ми омръзна от вашите подигравки. Време е да се научите на малко уважение. Ако не ми се подчинявате, ще изгубите фермата и ще се погрижа учения ви брат да бъде отпратен надалече.

Дъхът на Силвър спря, докато гледаше зачервеното от ярост лице на Милбанк.

Трябваше да се сети, че той ще дойде. Като гладен вълк зет й подушваше болката на всяко ранено същество. А през последните месеци все по-често й досаждаше.

Силвър никога не беше близка със сестра си Джесика. Тя бе умряла отдавна, шест месеца след женитбата си. Милбанк бе направил предложение най-напред на Силвър и тя понякога се чудеше дали Джесика не знаеше повече, отколкото показваше.

Силвър се бе надявала, че времето ще притъпи интереса на Милбанк.

Но се бе лъгала.

— Моля ви да си тръгнете веднага — каза тя. — Преди да сте се направили на глупак.

— Значи ме смятате за глупак, така ли?

— Спестете ми поредната драма — отсече Силвър и се зае с почистването на медната вана.

През цялото време държеше под око медната тръба, която стоеше до стената. Просто за всеки случай.

— Глупачката си ти! Подчини ми се или това място ще ти бъде отнето. Ще го продам на търг!

Силвър се обърна. По лицето й се четеше само презрение.

— Да се подчиня? На вас? По-скоро ще запаля лавандулата и ще ям сажди!

Милбанк се приближи. Похотливият му поглед пълзеше но нея.

— Съмнявам се. Обичате прекалено много тези проклети поля, за да се разделите с тях. Жената не може да се занимава с подобно нещо.

— Моите дела не ви засягат, сър Чарлз. Имахте възможност да инвестирате, но вие предпочетохте да не го правите. В такъв случай Лавендър Клоуз не представлява интерес за вас.

— О, представлява! Интересувате ме вие. И ще ви имам, чувате ли? Никой няма да ми попречи!

— Вървете си в къщи — рязко каза Силвър.

— Ще видим кой ще се смее последен! — изрева сър Чарлз и сграбчи Силвър за косата.

Силвър пое въздух и се дръпна. Щеше да се наложи да го цапне. Тази мисъл не й харесваше, но той не й даваше друга възможност.