Кристина Скай - Открадни сърцето ми

Блакууд се намръщи. Лицето му беше напрегнато. Не направи опит да я спре, когато тя пое в нощта.

Силвър трябваше да свърши хиляди неща. Но тя небе свършила нищо. Седеше в стария стол на баща си, заровила лице в ръцете си.

Мразеше Блакууд. Искаше й се той да умре. Но всъщност не беше така.

Мразеше себе си, защото той я караше да се чувства безразсъдна, любопитна, жадна за нещата, които никога нямаше да изпита. Тя беше отговорна за Брам и Лавендър Клоуз. Никога нямаше да забрави това.

Разбира се, тя бе привлечена от него, защото той бе показал неочаквано внимание в момент на ужас. Но докато седеше в тъмното, Силвър започна да разбира колко много се лъжеше. Тя знаеше, че животът й вече никога нямаше да бъде лек.

— Това, което искам да знам, е къде беше и какво прави там?

С блеснали очи Тинкър стоеше насред оранжерията и се мръщеше. Ръцете му все още бяха прашни от изсушените цветя, които бе сортирал.

Силвър примигна от светлината на фенера му, чудейки се колко дълго е седяла в тъмното. Чудейки се. Отричайки.

Надявайки се. О, мили Боже, надявайки се с цялото си сърце…

— Казах ти, Тинкър. Отидох да намеря Блакууд. Това беше единствената ни надежда и не ме интересува, ако не ти харесва. Трябва да направим нещо, нали? Дори и този арогантен, нетърпим човек да си мисли, че може…

Силвър замълча.

Загрубели от работа ръце уловиха раменете й.

— Недей, Силвър, момичето ми. Ядосваш се на мен. Твоят стар, Тинкър, спомняш ли си?

Миг по-късно и тя беше в прегръдките му и ридаеше. Старият човек беше достатъчно мъдър да я остави да се наплаче.

Тинкър размаха пред лицето й смачкана носна кърпа.

— Хайде сега да ми разкажеш всичко.

— Имаше друга бележка. Почистих стъклата и сложих една саксия пред дупката, но все още можеш да видиш откъде дойде камъкът.

Тинкър изруга.

— Защо не ми каза, момиче?

— Защото не исках да те тревожа. Мислех, че сама мога да се справя. Мислех, че той ще разбере колко добра е идеята.

— Той? Имаш предвид Блакууд?

Силвър кимна.

— Боже мой, не ми казвай, че си отишла да търсиш този разбойник!

— Разбира се, че го направих.

— На бой с петли?

Тя смело кимна.

— В онзи игрален дом?

Друго кимване.

— Мили Боже, не и в…

— Точно. Намерих го там. Само дето няма да ми помогне. Не иска и да чуе за моя план.

— И добре е сторил.

Силвър ядосано задърпа кърпичката в ръцете си.

— Онова псе, Милбанк, също беше там. Щеше да ме види, но Блакууд ме дръпна до себе си тъкмо навреме.

Тинкър се намръщи.

— Какво е направил?

— О, не е това, което си мислиш — нетърпеливо отвърна Силвър. — В действителност проклетникът нямаше търпение да ме махне оттам. Изобщо не се интересуваше. Нито дори след като Милбанк искаше аз… той искаше ние да… — Тя млъкна, изчервявайки се.

Тинкър се вкамени от ярост.

— Ще убия това мръсно магаре. Омръзна ми от развратническите му номера! Вече няма да ходиш никога без мен! Особено нощем.

— Знам, знам — измърмори Силвър и се усмихна. — Само че съм изгубена.

— Не, не си! Да не чувам повече такива приказки.

— Добре, Тинкър.

— Хм. Така е по-добре. Защото ако още един път се измъкнеш по този начин, ще се погрижа цяла седмица да не можеш да седнеш!

— Наистина съжалявам. Знам, че Брам и аз сме само бреме за тебе след смъртта на татко.

— Бреме ли? Ти прекали, Силвър. Имаме малко неприятности, но ще се справим. Само почакай и ще видиш

— Винаги се справяме, нали? — каза с усмивка Силвър.

— Разбира се. А сега, марш в леглото, непослушнице! Имаме толкова работа на сутринта. Ще доведа хора от града да ни помогнат. Не смятам да седя тук и да чакам завръщането на онези грубияни.

Луната вече залязваше, когато Блакууд премина през таен отвор в оградата от тисове и подкара Дябло през ливадата към Уолдън Хол. Сред горичка от брястове се издигаше красива къща, чиито широки прозорци бяха осветени единствено от луната.

Рози и жасмин пръскаха уханието си сред нощния въздух.

Ароматът им напомняше на разбойника за жена със зелени очи.

Блакууд отвори вратата, която водеше към градината. Раната го болеше, но беше в безопасност.

Никой в Кингсдън Крос не знаеше, че той беше собственикът на Уолдън Хол. Люснен Рийд Тиберий Фицджералд Деламиър, най-големият син на херцог Девънхам много внимаваше да не се разчуе. Дори предишният собственик на Уолдън Хол вярваше, че купувачът е богат търговец, току що завърнал се от Индия, човек с нестабилно здраве, който желае спокойствие.