Кристина Скай - Открадни сърцето ми

Пръстите й напипаха дългата лъскава тръба.

— За последен път ви казвам да си вървите! — извика Силвър и тъкмо се канеше да нанесе удар на сър Чарлз, когато в оранжерията прогърмя глас.

— Много съжалявам, че ви прекъсвам, Милбанк, но това, което ще направите сега, е да махнете ръцете си от жената.

Блакууд стоеше неподвижен. Очите му искряха от радост.

Като го видя, Силвър престана да диша. Яростта му беше почти осезаема. Но той не знаеше, че тя може сама да се грижи за себе си.

Сър Чарлз направи крачка назад.

— По чия заповед, сър?Внезапно блесна пистолет.

— По заповед на лорд Блакууд.

— Блакууд? За Бога, много сте смел. Но съдията скоро ще ви научи на маниери!

— Съдията ли? Нашият съдия току що се върна от Лондон и вече хърка в салона си след няколко чашки хубаво бренди.

Сър Чарлз изруга, след което се затътри към вратата.

Силвър не помръдна, загледана в стройната фигура на маскирания мъж.

— Благодаря, че ми помогна — каза тя. — Не че се нуждаех от помощ, разбира се.

— Все пак се радвам, че бях наблизо. Правил ли е това и преди?

— Поне не по този начин. Но ти защо си тук?

— Изглежда, че не мога да стоя далече, Слънчев лъч. Винаги ще бъде чест за мене да ти служа, малката.

Блясъкът в очите му накара Силвър да потръпне. Тя се намръщи.

— Премисли ли предложението ми?

— Не.

— Тогава няма какво повече да си кажем.

— Знаеш, че той може да се върне. Как ще се опазиш следващия път?

Силвър повдигна рамене. Беше й трудно да мисли, когато той я гледаше. Лицето й поруменя.

— Какво има, малката?

— Аз… нищо.

— Да не те е наранил? Закъснях ли? За Бога, ще разпъна на кръст този човек, ако…

— Не — бързо отвърна Силвър.

— Той е опасен. Слънчев лъч. Запомни това.

— Ще се справя — хладно каза тя.

— Опитах се да стоя далече — каза той повече на себе си, отколкото на нея. — Но чух Милбанк да се хвали, че щял да се погрижи за нещата тук. Исках да те предупредя.

— Смятай, че си ме предупредил. Има ли още нещо? — попита безцеремонно тя.

Това не беше реакцията, която Блакууд бе очаквал. В края на краищата току що бе спасил честта й, може би дори живота й.

— Разбира се, че има. Ще те заведа на някое безопасно място и ще те науча да стреляш с пистолет — мрачно каза той.

Силвър се намръщи. Та тя стреляше безпогрешно. Чичо Арчибалд се бе погрижил за това. Но реши да не съобщава това на разбойника. Изглежда, ролята на защитник му харесваше.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. Това е най-малкото, което мога да направя — рязко каза Блакууд. — След като си решила да стоиш тук без мъж, който да те пази.

— Защо ми трябва мъж да ме пази?

Разбойникът се намръщи.

— Възхищавам се на смелостта ти, Слънчев лъч, но Милбанк може да се върне. А какво ще кажеш за другите, които заплашват тебе и брат ти?

— Не е твоя грижа. И без това отхвърли предложението ми миналата вечер.

— Предложение! Планът ти е твърде лекомислен, а аз не искам да обсъждам повече това.

— Точно така каза и Тинкър.

— Която и да е тази Тинкър, има моето уважение.

— Това е той, а не тя.

— И кой точно е този Тинкър?

— Работеше с баща ми. След като той умря, Тинкър остана да помага на мене и брат ми.

— Предполагам, че… си влюбена в него?

— Влюбена? В Тинкър? Може би, по свой начин. От толкова време сме заедно.

Лицето на Блакууд се вкамени. Силвър видя как в очите му пламва ярост.

— Моите поздравления — каза той с дрезгав глас. — Е, аз по-добре да тръгвам.

Той се поклони бързо и се отправи към вратата.

— Чакай! Не си отивай — извика Силвър. Блакууд застана неподвижен.

— Защо?

— Защото между мене и Тинкър няма нищо. Той е приятел, стар скъп приятел, а не това, което си мислиш. — И тъй като Блакууд все още не помръдваше, тя продължи: — И е на петдесет години.

Разбойникът бавно се обърна. Тялото му не беше вече така напрегнато.

— На петдесет или не, този човек би трябвало да те пази по-добре — рязко каза той.

— Прекрасно мога да се справям и сама.

— Жена като тебе заслужава да бъде пазена. По дяволите, ти трябва да се омъжиш, да имаш деца и богат съпруг, който да те пази от престъпници като Милбанк.

Блакууд се загледа в лицето й, после погледът му се спусна към гърдите й. Само след миг той се оказа до нея и плъзна ръка към шията й. Пулсът на Силвър се ускори. Сърцето й се мяташе като камъче, подхвърляно от бурни води. Но тя се съвзе и каза:

— Мисля, че е по-добре да тръгваш. Кехлибарените очи на Блакууд заблестяха.