Кристина Скай - Открадни сърцето ми

Блакууд се засмя. В същия миг той се наведе над фенера и духна пламъка.

Оранжерията потъна в тъмнина.

Пръстите му затанцуваха в копринената й коса. Привлече я към себе си и жадно я целуна.

Силвър простена. Пръстите й бяха непохватни, а краката й трепереха.

Когато ръката му се плъзна по бедрата й, всичко около нея сякаш се залюля. Топла вълна се надигна в тялото й и тя разбра, че иска да му даде всичко.

Ръката му погали облите й гърди. Тя се изви към него, стенейки тихо. Това бе само началото на нещо, което можеше да носи радост и мъка. Но нямаше време. Гласовете отвън се приближаваха.

— Проверете наоколо! Няма да избяга далеч!

Блакууд я отдръпна от себе си.

— Ти ме извади от контрол, изкусителко. Само още няколко секунди и щях да взема това, което искам. За Бога, ти си също толкова жадна и безразсъдна. Улавях стоновете ти с устни и усещах колко здраво те държа в ръцете си. Разбираш ли ме, Силвър? Разбра ли сега опасността? грубо каза той.

Тя стоеше бездиханна в тъмнината с туптящо сърце и виждаше гнева, който гореше в очите му.

Реалността се връщаше, докато лумналите пламъци напускаха тялото й.

— Значи е погрешно? Да се чувствам по този начин? Да искам да ме докосваш така?

Блакууд изруга.

— Ако беше различна, не. Но ти си чудесна! О, Боже, толкова си хубава. Твърде прекрасна си за престъпник като мене. Аз само ще разбия сърцето ти, Слънчев лъч. Ще взема невинността и доверието ти и ще ги оставя разбити на малки късчета. Дали го желая, или не, то ще се случи.

Силвър се питаше какво го е направило толкова суров и изпълнен с безнадеждност.

— Не се страхувам. Не и от тебе.

— По дяволите, трябва да се страхуваш! Опитах се да стоя надалеч, но се провалих. Но този път ще успея. За нас няма бъдеще.

Гласът му сякаш идваше отдалеч. Дълбоко в себе си Силвър знаеше, че той е прав.

— Но ако някога изпаднеш в нужда, Слънчев лъч, остави съобщение за мен в големия бряст до кръстопътя. Има други начини, но този е най-безопасен. Едно стръкче лавандула ще ме призове.

— На добър път, разбойнико — прошепна тя, плъзгайки ръка по лицето му.

Яростни юмруци заудряха по вратата на оранжерията.

— Сбогом, Слънчев лъч — отвърна Блакууд. В гласа имаше и строгост и болка.

После той изчезна в мрака на нощта.

— Претърсете къщата! Разпръснете се и огледайте наоколо!

Силвър стоеше като вкаменена, когато вратата на оранжерията се отвори с трясък. Съдията на Кингсдън Крос застана на прага с ръце на кръста.

Зад него стояха петима въоръжени мъже с фенери в ръце.

— Какво означава това нахлуване? — попита дръзко Силвър.

— Не си играй с мене, момиче. Търся проклетия разбойник, ето какво правя! Ще хвана престъпника и ще го видя обесен! Ако нямаш намерение да висиш на бесилото редом с него, отговаряй на въпросите ми.

Миг по-късно се появи сър Чарлз, пухтейки и със зачервено лице.

— Не я слушай, Крисъл. Тя знае къде е той. Той беше тук! Тук с нея, за Бога!

Съдията се намръщи.

— Къде отиде разбойникът, Госпожице Сейнт Клеър?

— Имате предвид човека, когото наричат Блакууд?

— Разбира се, че него имам предвид.

Силвър нямаше време да мисли. Трябваше да даде време на Блакууд да избяга.

Тя вдигна ръка към шията си и драматично потрепери.

— Изобщо не искам да си спомням за това. Беше ужасно! Този мъж е звяр. Не, демон! Пазете се, лорд Крисъл. За Бога, пазете се, тъй като той е прокълнат!

Мъжете наоколо замърмориха уплашено и запристъпваха от крак на крак, чудейки се дали да се изсмеят, или да се прекръстят.

— Глупости! Докато тя лъже тук, онзи грубиян се измъква — извика Милбанк и се понесе към отворения прозорец. — Трябва да е излязъл оттук. Тя просто се опитва да го предпази.

— Да предпазвам разбойник? Сигурно пак сте си пийнали, сър Чарлз.

— Разбира се, че не съм пил! — сряза я зет и. — И вие го знаете много добре!

Очите на Силвър блеснаха.

— Но откъде бих могла да знам това? Да не би да съм ви виждала по-рано тази вечер?

Милбанк изруга, после махна с ръка.

— Не. Просто аз никога не пия. Когато чух, че разбойникът е бил забелязан наоколо, изпълних своя дълги извиках съдията.

Съдията нямаше време за празни приказки.

— Стига толкова! По дяволите, къде отиде Блакууд?

— Мисля, че пое на север. Бях почти припаднала и едва се свестих.

Съдията присви очи.

— Очевидно е сънувала — отсече той. — Точно каквото може да се очаква от жени. Разпръснете се! Сами трябва да претърсим полята.