Кристина Скай - Открадни сърцето ми

— Започвам да мисля, че съм готов на всякакви рискове, за да бъда до теб, Слънчев лъч.

Силвър усети как сърцето й бие лудо. Тя вдигна ръка и докосна гърдите му. Тогава видя тъмното петно на ризата му. Дъхът й спря.

— Ранен си!

— Само драскотина, уверявам те.

— Драскотина ли? Защо не ми каза по-рано? — Блакууд се усмихна.

— Съмнявам се, че някой мъж може да ти каже нещо,Слънчев лъч.

Той сграбчи ръката й в желязна хватка.

— Не, по-добре е да не виждаш лицето ми.

Силвър въздъхна.

— Много добре, но трябва да седиш, без да мърдаш, докато ти донеса чаша вода. Или малко бренди.

— Нищо ми няма, Слънчев лъч.

В този момент Блакууд наистина се чувстваше замаян. Не от раната, въпреки че тя още го болеше. Беше заради тази неочаквана загриженост на жената, която изглеждаше толкова крехка, че сноп слънчеви лъчи биха я покосили. Та тя се тревожеше за него!

— Няма да мръднеш оттук, докато не прегледам раната ти! Лавандуловото масло прави чудеса.

Блакууд вдигна ръка и нежно я погали по лицето.

— Бих могъл да те направя щастлива. Мога да ти покажа неща, които никога не си виждала, Слънчев лъч, неща, които никога не си си представяла. Бих могъл дати сваля луната и звездите, докато лежиш в прегръдките ми.

— Предполагам — каза тихо тя, — че говориш за онези страсти, които не могат да се контролират. — После вдигна очи и видя неистово желание в очите му.

В този момент Силвър разбра, че той трябва да си отиде, ранен или не. Трябваше да го накара. В противен случай…

Навън, из покритата с мъгла долина, се понесоха викове.

Силвър надникна през прозореца.

— Съдията и хората му!

Блакууд не помръдна.

— Очевидно съдията е изтрезнял. Какво нещастие!

— Трябва да вървиш! Той води дузина мъже!

— Чудесно! Мисля, че съм в настроение за бой. Но какво става с раната ми?

— О, небеса, трябва да тръгнеш сега, преди да е станало твърде късно! Заради мене, ако не заради себе си. Защото не бих могла да понеса да те заловят като…

— Като обикновен престъпник ли? О, Слънчев лъч, но аз съм точно такъв.

— Не вярвам — възрази Силвър. — Нито за миг. А дори и да си. Бог да ми прости, но пак не мога да намеря сили да. О, върви, просто тръгни. Сега, преди да се изкачат по хълма и да те видят!

Блакууд се намръщи и бавно се надигна от стола.

— Значи те е грижа, че ще ме заловят?

— Разбира се.

Той прехвърли единия си крак през перваза на полуотворения прозорец.

— Изглежда, че това е нощ на изненади.

— Тръгвай, моля те! Те са почти тук!

Отвън гласовете се приближаваха. М ученето на сър Чарлз Милбанк изпълваше нощта.

— Наистина ли ще те е грижа. Слънчев лъч? Ако ме намерят?

— Не те ли е страх? Тръгвай. Тръгвай веднага!

— Не и без отговор.

— Разбира се, че ще ме е грижа.

Сребърният белег край устните му проблесна.

— Тогава го докажи.

— Луд ли си? Те ще бъдат тук всеки момент!

Очите на разбойника заблестяха зад маската.

— Толкова по вълнуващо, нали?

— Ти си луд!

— Много добре, тогава просто ще трябва да почакам — каза той, прехвърли крака си обратно и кръстоса ръце на гърдите си. — Няма значение. Нищо няма да ми хареса повече от това, да науча тези кучета на добри обноски.

Силвър не го чуваше вече. Тя се хвърли в прегръдките му и ръцете й обвиха врата му.

Очите им се срещнаха. Блакууд обгърна талията й и зарови лице в буйните й коси.

Силвър усети как нещо се надига в гърдите н.

— Покажи ми, Слънчев лъч.

Гласът му беше мрачен, дрезгав. Силвър усети желанието му, диво и необуздано, като страстта, която бушуваше в нея.

— Тръгвай! — прошепна тя, едва поемайки си дъх. Брадичката й се опираше в гърдите му, бедрото й се притискаше до неговото.

— Каза, че ще ти липсвам. Докажи го. Сега.

— Негодник! — прошепна тя, изпълнена и с ярост, и с копнеж.

— Кавгаджийка!

Но думата прозвуча като нежна милувка, като страстно обещание. Тогава Силвър се надигна на пръсти и допря устни до неговите.

Погълна я зной. Усети утринен вятър и среднощна мъгла. Изпълни я силно желание.

Силвър усещаше силното му тяло, ударите на сърцето му.

— По дяволите, Слънчев лъч — простена Блакууд. — Ти си крадецът в тази нощ. Ограби разума ми и накара кръвта ми да закипи. — Господи, колко си сладка!

От моравата под оранжерията се разнесе яростен глас.

— Вътре е. Дръжте готови пистолетите си!Нямаше повече време.

— Тръгвай! Веднага!

— Ще бъдеш ли в безопасност?

— Разбира се. Много по-голяма от твоята.