Кристина Скай - Открадни сърцето ми

Но тя не го направи. Просто се взираше в него, очите й питаха, устните й се разтваряха.

Това бе унищожително за мъж, който от дълго време не бе познал нежност.

— Не ме гледай така — изръмжа той.

— Но аз ти дължа живота си. Вярвам, че трябва да направя всичко, което поискаш от мен — тихо каза жената в ръцете му.

В нея имаше откровеност, която го остави без дъх. Мили Боже, тя наистина имаше предвид това. Вратата беше заключена. Бяха на място, където никой нямаше да задава въпроси за виковете й. Накратко, можеше да направи с нея всичко, което си поискаше.

А тя стоеше, предлагайки му тъкмо това. Блакууд се сети за хиляди места, откъдето да започне.

Първо щеше да смъкне тази грозна черна рокля, за да види кожата, за която знаеше, че ще бъде нежна като уханието й. После щеше да опита трапчинката на бузата й. След това щеше да се спусне по-надолу, прокарвайки език по едрите гърди, които изопваха черната тъкан и направо го влудяваха.

Той се дръпна назад.

— Невъзможно е.

— Съжалявам, че те ритнах. Проклет темперамент, наследила съм го баща си — прошепна Силвър.

Тя леко се олюля.

— Съжалявам за лицето ти. Трябва да е било ужасно.. Разбирам как това може да те накара да загубиш вяра в хората.

Тя си го мислеше, за Бога.

Блакууд я гледаше, а главата му пулсираше. Тя беше в най-известния публичен дом в Кингсдън Крос, в ръцете на най-нечестивия разбойник в областта и се тревожеше за него! Тази жена нямаше ли никаква представа какъв риск поемаше?

Тя премигна.

— Чувствам се… странно.

Преди Блакууд да предприеме каквото и да било,Силвър припадна в ръцете му. Брендито, което бе изпила, най-после си свърши работата.

Блакууд я понесе към вратата. Огледа празния коридор. Нищо не му оставаше, освен да я откара във фермата й. Не можеше да я остави тук. Щеше да стане жертва на някой пияница, тръгнал на лов за нощни удоволствия.

Това беше краят. Не можеше да се обвърже с тази жена. Щеше да я остави в началото на алеята и толкова. След това щеше завинаги да освободи съзнанието си от Силвър Сейнт Клеър!

Силвър се събуди от някакво разтърсване.

Студен въздух обливаше лицето й. Виеше й се свят. Тя отвори очи с усилие и осъзна, че е в двуколката. Знаеше, че дължи това на Блакууд и трябваше да му благодари, но само извика:

— Сири веднага! Къде ме водиш?

— У дома — изръмжа Блакууд. — Там, където ти е мястото. Може би някой ще има достатъчно разум да се погрижи да стоиш там.

— Не мога да си отида вкъщи. Не още. — Силвър изстена. Главата й щеше да се пръсне от болка.

— Облегни се назад — каза Блакууд. — Изпи почти половин бутилка бренди. Главата ще те боли на сутринта.

— Вече ме боли — отвърна тя с раздразнение.

— Това ще ти бъде урок.

Блакууд я погледна и отмести кичур коса от лицето й.

Странна топлина нахлу в гърдите на Силвър. Когато я гледаше по този начин, когато я докосваше толкова внимателно…

Тя се навъси.

— Бренди ли? Значи съм пила бренди. И точно колко време не бях на себе си, разбойнико? А ти какво правеше, докато спях?

— Не можеш да си спомниш? — каза през смях Блакууд. — Мислех си, че търсиш мъж да те разсипе, Слънчев лъч? Не беше ли тази работата, която ми предлагаше?

Силвър усети как се изчервява.

— Разбира се, но само формално.

— Формално ли? Опасно, много опасно. Няма много мъже, които да чуят такова предложение и да не го вземат за истина. Да, бих казал, че при такова предложение ще вземат всичко или нищо.

В гласа му имаше нещо, което я караше да остава без дъх. Също като онази нощ в пустошта.

Мътните го взели този мъж! Нямаше намерение да се поддаде на проклетия му чар! Не, просто щеше да го използва.

— Ето ти един урок, скъпа моя — обади се Блакууд. — Много внимавай какво пожелаваш, тъй като можеш да си го получиш.

Нахалник! Силвър се обърна и опипа пистолета в ботуша си. Помисли дали да не прати един куршум в гърба му. Но не можеше, дори той да беше разбойник.

Когато стигнаха до тесния път, водещ нагоре по хълма към Лавендър Клоуз, Силвър каза:

— Е, вечерта беше чудесна. А сега можеш да спреш тук. Ще продължа сама.

Той скочи от двуколката и тихо се изсмя.

— Какво е толкова смешно?

Той поклати глава, неспособен да говори.

— Да не си пропуснала нещо, Слънчев лъч?

Силвър можеше и да го мрази, но трябваше да признае, че гласът му можеше да накара камъните да запеят. Тръпки преминаха по цялото й тяло.

— Ако чакаш целувка за лека нощ, ще стоиш тук, докато адът замръзне! — сепна се Силвър и дръпна юздите.