Кристина Скай - Открадни сърцето ми

В този момент вратата се отвори и един мъж надникна вътре.

— Заета ли е тази стая?

Сър Чарлз Милбанк се люлееше на прага, като крепеше бутилка с едната ръка, а с другата държеше през кръста жена.

Блакууд духна свещите в свещника и дръпна Силвър към себе си. Тъмнината щеше да ги прикрие от любопитството на Милбанк.

Тя трепереше. Той го усещаше ясно. Най-после тази твърдоглава жена бе осъзнала опасността.

— Разбира се, че е заета — обади се Блакууд. — Затвори вратата, мътните да те вземат. Надолу но коридора има достатъчно стаи.

Милбанк се захили пиянски.

— Не се ли интересувате от публика? Тя може да бъде дяволски възбуждаща, не знаете ли?

Блакууд усети как Силвър потръпна до него. Той изруга цветисто.

— Ще запаля свещите — продължи сър Чарлз. — Тогава какво ще кажете вие, малката ви приятелка и аз…Блакууд извади пистолета от джоба си и го насочи.

— Махай се, преди да съм стрелял!

— Само предложение. Няма нужда да се лее кръв. Нямах предвид някакви… Проклет да съм, ако този аромат не ми е познат. Не може да бъде, разбира се, но…

Той се втренчи в гърба на Силвър. Блакууд избута Силвър зад себе си.

— Махай се, Милбанк! Прекалено много си пил. Не можеш да видиш дори носа си.

— Може и така да е, но тя ми се струва позната. Почти бих могъл да се закълна.

— Моята компаньонка не те интересува, разбра ли?

— Дяволски неучтив сте — измърмори сър Чарлз и се затътри към вратата. Жената, увиснала на ръката му, измрънка разочаровано.

Блакууд трясна вратата и я заключи. Запали свещите и се обърна към Силвър със сериозно изражение на лицето.

— А сега искам да знам какво правиш тук?

— Няма нужда да ми крещиш — сърдито каза Силвър.

— Че кой крещи? Просто се опитвам да получа малко отговори. И ако ги нямам до десет секунди, ще те извлека оттук!

Силвър сви рамене.

— Имам нужда от мъж.

Блакууд тръсна глава. Не вярваше на ушите си. Но той грешеше.

— Искам да наема някой мъж. Само за няколко нощи, разбира се.

Да наеме мъж? Тя ли беше луда, или той? Тя погледна Блакууд. Думите й го влудяваха. Напрежението в слабините му беше болезнено.

— И за какво точно ти трябва този мъж? — изръмжа той, надявайки се тя да признае, че всичко е шега.

Но тя не призна. Само го оглеждаше внимателно, изопнала рамене.

— Трябва ми мъж да ме съсипе, разбира се. Тръгнах да ви търся, лорд Блакууд, защото, изглежда, вие сте най-добрият кандидат за тази работа.

Блакууд изруга.

— Да те съсипе ли? Ти си луда! А сега, ако ме извиниш, ще си тръгвам. Някъде в този град трябва да има някоя карета за обиране — мрачно завърши той.

— Не, не можеш да си тръгнеш — отчаяно каза Силвър, препречвайки пътя му.

— Не мога ли? Тръгвам си, и то веднага!

Тогава тя протегна ръка. Той усети трепета на пръстите й. Вече едва се сдържаше. Дръпна воала, жаден за лицето й. Само така можеше да е сигурен, че тя го слуша.

— А сега ме чуй, жено. Възможно е това да е най-възмутителното, най-смешното…

Той спря. Обзе го гняв при вида на подутината.

— Кой го направи, Слънчев лъч? Казах ти, че места като това са опасни. За Бога, ако това е сторил Шерингвейл, ще…

Силвър поклати глава.

— Не, не беше Шерингвейл. Беше друг. Виж, много е сложно.

Блакууд сви устни.

— Изобщо не е сложно. Кажи ми името и аз ще го убия.

— Точно там е работата. Не знам името му. И не знам защо го направи.

Силвър седна на пухеното легло. После погледна Блакууд с любопитство.

— Няма ли да свалиш маската си? Тук никой не може да те види.

— Ти можеш.

— О, разбира се. Забравих, че си обезобразен. — Блакууд бе шокиран.

— Какво?

— Не е необходимо да го криеш от мене. Зная как се е случило. Сигурно е било ужасно.

Грижовността й го дразнеше все повече. Лицето му бе съвършено, но той нямаше намерение да поправя грешката й. Може би това щеше да я държи на разстояние.

Но Силвър Сейнт Клеър имаше други намерения. Тя се изправи и се опита да свали маската му.

— Сигурна съм, че не може да е толкова лошо. Може би ако аз…

Блакууд отмести пръстите й. Близостта й раздвижи кръвта му. Тя стоеше до него в публичен дом, за Бога. Чуваше пиянски смях по коридора. В съседната стая скърцаше проклето легло. Мисълта за това, което ставаше на него, го накара да изпитва неудобство.

— Не, благодаря — изръмжа той.

Силвър изглеждаше разочарована. Отметна назад гъстите си коси.

Блакууд се питаше какво ли ще стане, ако допре устни до тях. Знаеше на какво ще ухаят — на лавандула и теменужки. А устните й щяха да бъдат меки и да имат вкус на… Дяволите да го вземат!