Кристина Скай: Открадни сърцето ми

Не, това бе единственият начин. Беше взела решение. Просто трябваше да бъде малко по-хитра.

— Никъде няма да ходиш! — продължи да нарежда Тинкър.

Силвър с въздишка се отпусна на изтъркания стол, който някога стоеше в гостната им.

Когато имаха гостна. Когато имаха голяма къща. Когато имаха пари и сигурност.

Внезапно тя подскочи в стола.

— Чу ли това?

— Какво да чуя?

— Чу ми се, че Кромуел лае. И някакъв глас долу, до склада.

Без да каже нито дума повече, Тинкър се завъртя на пети и затрополи надолу по стълбите, като вече си мечтаеше как ще стисне с ръце гърлото на нападателя.

„Прекалено е лесно“ — помисли си Силвър. Почувства вина, но бързо я отпъди. Нямаше време за вина, не и тази нощ.

Имаше да върши работа.

Тази нощ вятърът духа откъм морето, носейки дъха на изгоряло дърво и приближаваща буря. Но аз не трябва да се бавя. Имам още много неща за казване, а зная, че нямам много време. Те скоро ще ме намерят. Твърде скоро.

Моя скъпа Сузана, мисли добре върху всичко, което съм написал тук. Има тайни в тези страници, тайни, които не се осмелявам да разкрия дори сега, тъй като тази книга може да попадне в ръцете на враговете ми.

Чети внимателно тези страници и мисли за всичко нова, на което съм те учил. Това са тайни, за които хората убиват.

Нямаше го в пустошта, не беше и на главния път. Тя преброди пътеките от предишната нощ, но не попадна на никого освен на един нетърпелив свещеник, който се връщаше в Кингс Лин. Остана Кингсдън Крос.

Силвър спря малката двуколка на една поляна до реката, провери грижливо воала си, оправи полите си и се увери, че пистолетът е в ботуша й.

Доволна, тя скочи долу и хвърли юздите върху близката ограда.

Винаги се бе чудила какво представлява боят с петли. Нещо й подсказваше, че ще се наслади на това преживяване.

Силвър си проправяше път бавно през тълпата, сблъсквайки се с мъже с жестоки очи и жени, които със сигурност не бяха дами. Отвсякъде се носеха възгласи и псувни.

— Мога ли да ти помогна, госпожице? — попита висок мъж, опрял гръб в едно дърво.

— Може би — отвърна Силвър. — Аз съм госпожа Браун, вдовицата на Арчибалд Браун от Лондон. Покойният съпруг имаше завещание за човек, за когото ми е казано, че посещава това място.

— Нима?

Мътните кафяви очи на мъжа се присвиха подозрително.

— Съпругът ми почина, преди да открие получателя на това завещание.

— И как е името на този човек?

— Блакууд.

Лицето на мъжа стана безизразно.

— Не си спомням да съм го чувал. Направо съм сигурен, че не съм.

— Добре — каза Силвър. — Напълно ви разбирам. Трябва да внимавате, понеже човекът е разбойник. Но сумата е доста голяма, сър. Много голяма. Сигурна съм, че мистър Блакууд би искал да знае за това и се надявах да можете да предадете съобщението. Ако го видите, разбира се.

Пронизващите кафяви очи не казваха нито да, нито не.

Но Силвър нямаше намерение да се откаже толкова лесно.

— Вярвам, че той ще ви бъде благодарен. Може и да ви възнагради за услугата.

Едно пламъче проблясна в замъглените очи.

— Може и да го направи. Ако го познавам, разбира се.

— Моля ви, ако мине оттук до довечера, предайте му съобщението. Ще отседна в „Крос енд Армс“ до утре.

Силвър мина през града, докато стигна до елегантна къща, която се намираше на малък площад срещу църквата. Останалите къщи бяха тъмни в този час на нощта, но тази бе ярко осветена от два богато украсени фенера.

Силвър се усмихна. Проблемът беше решен. Скоро щеше да бъде вътре. Винаги беше искала да види истинско комарджийско свърталище.

Тя слезе от двуколката. Както бе очаквала, отне й само няколко минути да си уговори влизането вътре. Обясни на забързания прислужник, че си търси работа като готвачка. После една навъсена жена я въведе в стая точно срещу кухните.

Силвър оглеждаше покритите с коприна стени и тежките кадифени мебели, когато вратата се отвори.

Собственикът беше човек, когото познаваше само от репутацията му. Вървеше му на карти, но уискито не му понасяше. Така й беше казал веднъж Тинкър.

Той я огледа внимателно, опитвайки се да проникне с поглед през плътния воал.

— Разбрах, че търсите работа като готвачка. Съжалявам, но тук нямаме свободни места. Трябва да има някаква грешка.

— Да, разбира се. Дошла съм по дребна работа, която засяга покойния ми съпруг, Арчибалд Браун.

— Никога не съм чувал за него — отвърна троснато мъжът. — И какво общо имам аз с това?