Кристина Скай - Открадни сърцето ми

Той мрачно напъха документите в чантата, После прокара ръка по блестящия врат на Дябло.

Болката в гърба бе утихнала, а раната не кървеше. Блакууд беше изпратил Джонас да закара каретата на главната улица на Кингсдън Крос. След като я откриеха, щяха да изпратят някого да търси пътниците, а дотогава лордът и неговите дами можеха да се забавляват както намереха за добре.

На изток небето бе започнало да просветлява, а звездите да бледнеят. След около час щеше да се зазори. Блакууд знаеше, че трябва да си отиде у дома, но не го направи. Вместо това пое на юг. Оглеждаше тъмните хълмове, мислейки за невинността, мислейки за младостта, мислейки за жена със зелени очи и устни като коприна.

Жена, която щеше да му носи само неприятности. Трябваше да я забрави. Щеше да я прогони от съзнанието си по суров начин. По безчувствен начин. По единствения начин, който знаеше.

„Грийн Ман“ беше опушена, миризлива и евтина кръчма.

В миналото това винаги се харесваше на Блакууд. Никой не задаваше въпроси, лицата оставаха скрити и единственият звук, който имаше значение, беше звънът на златни гвинеи. По време на редките си посещения той се бе представил като войник на половин заплата, тръгнал да търси късмета си, и никой не беше оспорил историята му.

Но тази нощ, седнал до една мръсна маса в слабо осветен ъгъл, се чувстваше неспокоен.

— Какво да бъде, шефе? — попита собственикът.

— Бутилка и чаша — кратко каза разбойникът, смъквайки шапката по-ниско над лицето си.

Докато чакаше, Блакууд се облегна на стола и огледа помещението. То бе пълно с обичайната пасмина работници, пътници и жени, които предлагаха услугите сина непретенциозните клиенти на кръчмата.

„Грийн ман“ бе място, където можеха да се чуят местните клюки.

И Блакууд бе дошъл точно с тази цел. Искаше да разбере кой бе платил на тримата мъже, които препускаха през пустошта предната нощ. Искаше да научи защо преследваха жената.

Той се наведе над масата, когато собственикът донесе бутилката. Напълни чашата, вдигна я в мълчалив поздрав към две незабравими зелени очи и отпи. Брендито приятно затопли гърлото му. Това го накара почти да повярва, че може да я забрави.

Той се облегна назад и напълни още веднъж чашата си. Една жена пресече помещението и подпря лакът на масата, разкривайки пищната си гръд, която заплашваше да се изсипе от дълбокото деколте.

— Не си спомням да съм те виждала наоколо, скъпи, но и аз съм нова тук. Искаш ли компания?

Беше задимено и Блакууд започваше да усеща приятна топлина от изпитото бренди. Придърпа още по-ниско шапката си, любопитен да получи някаква информация от нетърпеливата си компаньонка.

— Да — каза той с усмивка. — Защо не?

Силвър се взираше в думите, надраскани върху смачканата хартия. „Следващият е Брам.“

Мили Боже, те щяха да убият Брам! Силвър прехапа устни. Не знаеше какво да стори. И тогава й хрумна отговорът.

Беше безразсъдно. Беше лудост.

Но тя нямаше избор. Това беше единственият начин да спаси Брам и фермата си.

— Какво се каниш да направиш? — попита Тънкър. — Ти си полудяла, момиче, това е. Да не чувам повече такива неща!

Силвър въобще не вдигна поглед от стария сандък, в който ровеше.

— Напротив, идеята е чудесна, Тинкър. Всичко съм обмислила.

Силвър вдигна глава. Държеше стара черна рокля и плътен воал.

— Той е най-подходящият човек за тази работа. Не си ли съгласен?

— Да — навъдено отвърна Тинкър. — Но не е прекалено подходящ. Това е целият дяволски проблем.

— Просто те е яд, че не се сети пръв за това.

— Как смяташ да го откриеш?

— За това също съм помислила — спокойно каза Силвър. — Направила съм списък.

— Списък ли? Какъв е този списък?

— На всички отвратителни места в Кингсдън Крос. Имам намерение да ги посетя едно по едно докато го открия. Но първо ще опитам в пустошта.

— Ще го направиш през трупа ми.

Силвър мина зад паравана, смъкна батистената си риза и нахлузи през глава черната рокля. Беше и малко тясна, но щеше да свърши работа.

Когото се появи след миг, черният воал бе спуснат над лицето й.

— Как изглеждам?

Тинкър се намръщи.

— Като гувернантка, тръгнала да търси проклетия си късмет.

— Не е чак толкова лошо. Ще свърши чудесна работа.

— О, да, когато свинете вземат, че полетят!

— Трябва да избягваш подобни изрази, Тинкър. Това е сигурен знак, че си ядосан.

— Ядосан съм, мътните го взели! Ти говориш глупости, момиче. Ще намерим друг начин. Остави всичко на мен.