Кристина Скай - Открадни сърцето ми

В това време Силвър взе от камината кристалната гарафа. Отпи голяма глътка. Главата й се завъртя за момент, но всъщност топлината, която се разля по тялото й, беше доста приятна. После отпи още веднъж.

— Цялата работа е много проста. Ще бъда съсипана, и то съвсем скоро.

— Това е смешно.

— Не е смешно. Заплашиха ме хора, които искат да напусна лавандуловата ферма. Но аз не мога да напусна, не и сега.

— Бих казал, че си дошла не при когото трябва,Слънчев лъч. Отиди при съдията. Това е негова работа.

— Не мога. Лорд Крисъл е за три седмици в Лондон.

— Тогава го изчакай да се върне.

— Няма време!

Силвър бръкна в чантичката си, извади бележката и я подаде на Блакууд.

— Разбираш ли? — нетърпеливо попита тя, стана и отпи от гарафата.

— Кое е момчето?

— По-малкият ми брат, Брам. Те ще му причинят зло, ако не напусна.

Очите на Блакууд се присвиха.

— Значи ти си Силвър Сейнт Клеър, а не отрудена прислужница, за каквато те взех.

— Да, но съм също така и отрудена и през повечето време се чувствам като прислужница.

— Хм. Е, има само едно нещо, което можеш да направиш. Просто напусни, по дяволите!

— Не мога! Не и сега.

— Чуйте ме, Госпожице Сейнт Клеър. Аз не мога да ви помогна. Дори не си го мислите.

— Разбира се, че можеш да ми помогнеш! Много внимателно съм го обмислила. Тези престъпници няма да се откажат. По някаква причина те са готови да умрат, но да имат фермата ми. Така че единственото нещо, което можем да направим, е да отвърнем на удара с удар.

Блакууд дори не искаше да чуе за това. Силвър въодушевено продължи.

— Те искат да ме уплашат и да ме прогонят. Много добре, тогава аз намирам някого, който е ненадминат в тази работа. Някой още по-безскрупулен, зъл и хладнокръвен от тях…

— Благодаря за комплимента — сковано каза той.

— Това не беше комплимент. Не виждаш ли, че точно ти си човекът, който може да ги изплаши? Те няма да посмеят да стъпят на моя земя, ако прочутият лорд Блакууд вече е предявил претенциите си над нея. И после, след като цялата работа отшуми, аз ще разпространя историята, че си ме принудил да ти стана любовница. Е, какво ще кажеш?

— Всичко е точно с изключение на един малък проблем. Ако те видят с мене, името ти ще бъде съсипано завинаги. Независимо колко хитри истории ще им пробуташ.

— Наистина ли? Нямах представа, че си толкова лош.

— Е, сега знаеш — мрачно каза Блакууд. — Нека да не говорим повече за тази глупост.

— Но планът е съвършен! Репутацията ти е толкова лоша, че ще изплаши до смърт онези престъпници.

Блакууд имаше усещането, че го носи вятър. Планът й наистина започваше да му звучи разумно.

Той намръщено се изправи на крака. Трябваше да направи нещо, за да се махне от тези предизвикателни очи. Да се махне от сладкото, чисто, лавандулово ухание и пълните устни, които го караха да копнее да вземе Силвър в прегръдките си.

— Достатъчно!

— Тогава значи си съгласен?

— Разбира се, че не съм! Това е лудост. И аз трябва да съм луд, че слушам!

Силвър го изгледа за момент, после каза:

— Сега разбрах. Ти се безпокоиш за мене. Мислиш, че няма да мога да се погрижа за себе си. Е, грешиш. Имам богат опит с мъжете, уверявам те.

— Разбирам. И ето как си научила за мъжките страсти.

— Точно така.

— За страсти си имала тези предвид. Всички ли мъже ги имат?

— Уверена съм.

— Мен включваш ли ме?

Тя се изчерви.

— Не виждам защо не.

— В такъв случай — каза Блакууд с мрачна усмивка, — откъде знаеш, че наистина няма да те съсипя?

— Не знам със сигурност. Онази нощ в пустошта ти би могъл да ме нараниш или ограбиш, но не го направи.

Гърлото на Блакууд се стегна. Тя нямаше представа с какво се беше захванала. Той беше студен и безскрупулен и колкото по-бързо го разбереше тя, толкова по-добре.

— И мислиш, че това ме прави мил и добродушен? Познавала си много мъже, нали така?

— О, стотици — безгрижно каза Силвър.

— И предполагам, че си им позволявала волности. Да те целуват и други подобни неща?

— Само на тези, които харесвах — каза тя.

— А какво ще кажеш за мене?

— О, тебе не те харесвам — отвърна Силвър. — Просто се нуждая от тебе.

— Ето това се казва откровеност. Но ти ме помоли да те съсипя. За да направи това, един мъж се нуждае от…

— Един мъж се нуждае от какво?

Това вече беше прекалено.

В следващия миг той я притисна до себе си и зарови пръсти в бляскавата й коса. Блакууд си помисли, че тя ще закрещи или ще се дърпа. По дяволите, молеше се да го направи.