Петър Копанов - Операция „Риба“

Признавам, че това са само догадки, но… самият Сталин също е бил такъв „спящ агент“. На царската Охранка. И е знаел добре как стават тия работи. Доколкото ми е известно, водещ офицер на Сталин е бил… Гурджиев. Кой е Гурджиев не му е тук мястото и времето да разказвам. Защото рискувам разказът съвсем да заприлича на приказка от „Хиляда и една нощ“. Гурджиев е този, който намира Сталин и го вербува около 1898 година. Тогава Сталин е само един семинарист, който честичко бяга от семинарията и извършва обири по богатите Тифлиски къщи. Любимото му забавление е било, като обере някоя къща, да се изсере насред стаята и след това да изчезне от къщата без следа. Един вид: вижте ме колко съм добър! На тоя номер евреите му викат „чуцпах“. Само че еврейският вариант е: изсираш се пред вратата, след това звъниш и най-учтиво молиш за тоалетна хартия. Този номер го и издава. Като почерка. След като го залавят, Гурджиев вижда в него скрити таланти, вербува го и започва да го обучава. Дава му марксистка литература и води дълги беседи с него, в които му разяснява тази модерна по онова време простотия. Именно той му дава псевдонима „Сталин“. Той го кара да се свърже с фракцията на Ленин в РСДРП. Той го превръща от дребен крадец в революционер. Останалото е история. Примесена с факти.

Като стана въпрос за факти, ето малко информация за размисъл. Консулът Луций Афраний и префектът Афраний Бур са действителни исторически лица. Но има и един друг Афраний, който се среща в две литературни произведения. Едното е „Майсторът и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Другото е „Евангелие от Афраний“ на Кирил Есков. И двете могат да се намерят в сайта http://www.lib.ru/. И в двете се разказва историята на Христос. И в двете Афраний е главно действащо лице. Откъде се е взел този Афраний — не става ясно. Е, сега поне на мен вече ми е ясно. Не ми е ясно само откъде е разбрал за него Булгаков! Защото поне за мен Есков си пише книгата под влияние на „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков и при него нещата са ясни. Знам че отношенията на Булгаков и Сталин са били доста сложни и че писателят дори е възнамерявал да изгори романа… а го е писал 11 години — от 1929 до 1940 година… Е, който желае, нека прочете и тези произведения, да ги съпостави с историята, която му поднасяме тук, и да си направи сам изводите. Аз моите съм си ги направил…

Ще се спра само на още един детайл. Съмнявам се, че ролята на българското разузнаване е била точно тази, която е описана в увода. Тогавашният му ръководител Григор Шопов е бил прекалено умен и хитър, за да си позволи да намеси службата си в поръчково убийство. По-вероятно е българското външно разузнаване да е отговаряло само за изнасянето на документа, тъй като резидентите на КГБ на Запад са били под доста сторго наблюдение, за разлика от българските например, а „братското накисване“ да е тънка операция за прикритие и допълнително извиване на ръцете. Лично аз съм убеден, че зад Агжда никога не е стояло българското разузнаване, то по-скоро е било помолено да му помогне в прехвърлянето на Запад с цел да се оставят улики, насочващи ЦРУ към България, още повече че тогавашното българско ръководство е изпаднало в немилост пред Андропов, който вече е бил фактическият господар в Кремъл.

Ще приключа този въпрос с една проста констатация. Вече повече от 20 години папата мълчи и се ослушва по случая с Агджа и „българската следа“ като глух петел. Липсата на отношение по ТАКЪВ ВЪПРОС вече е отношение. Защото България беше орезилена пред целия свят, а в крайна сметка никой нищо не можа да докаже! Все пак според западните правни и морални норми всеки е невинен до доказване на противното. А българско участие в атентата така и не беше доказано. На всичко отгоре папата се срещна лично с Агджа и говори насаме с него, а за толкова години така и не пожела да вземе отношение към „българската следа“. Поне на мен това мълчание ми говори много, особено след „откровението на Афраний“…

Няколко думи за самия Йоан Павел II. Истинското му име е Карол Войтила. Роден е в малко селце на около 50 км от Краков, Полша. Майка му умира, когато е съвсем малък, а баща му — през войната. След нея Войтила, вече кръгъл сирак и практучески без никави близки, следва литература в Краковския университет и дори пише пиеси — с псевдоним Лолек (!). Съвсем неочаквано за всички свои познати става свещеник на 1 декември 1946 година. Почти всички негови познати от онова време — включително професорите му от университета — отдавна не са между живите. Повечето са умрели в съветски концлагери. Не е много ясно кога и как успява да се изучи за католически свещеник. Като се знае, че по времето, когато е станал такъв Краков е управляван от съветска администрация, и като се знае какво представлява съветската военна администрация, версията, изложена в увода, ми изглежда напълно правдоподобна. Друг е въпросът, че по понятни причини е невъзможно да бъде доказана. Нито пък опровергана. Така че дали читателят ще я приеме сериозно или не, си е негова работа.