Чарлс Бенет - Адмирал Морган

Може би два часа загубиха нападателите, за да изтикат испанците към последната барикада, която беше точно пред катедралата. Видях как оцелелите испанци се хвърлиха към последното си прикритие. Не можех да не се удивлявам на огромните усилия, които полагаха, за да се защитят. И само като си помислех колко много от тях, жените им и децата им също, щяха да станат жертва на жестокостите на буканиерите… Но през цялото време не забравях, че сполуката за хората на Морган означава спасение за нас.

Настана затишие преди решителната атака. След това буканиерите се впуснаха диво из улицата и техните пресипнали гласове разцепиха въздуха със страшния си рев. Но испанците не останаха да ги чакат в окопа. Те дадоха един залп, който спали много от нападателите им и спря за момент останалите. Тогава навън от окопите се изсипаха испанци, някои със сабя в ръка, други с приклад на пушка и с ревове, не по-малко мощни от буканиерските, заляха улицата, за да се счепкат с неприятеля.

Беше една неописуема ярост. Като че ли освободени за момент от страха, испанците се хвърлиха неустрашимо напред срещу омразния си противник. Оръжията се вдигаха и падаха. Всички правила на честната борба бяха забравени в този момент на безумие. Ръкопашният бой беше любимата борба на буканиерите. Испанците бяха напуснали удобното си прикритие, обладани от див гняв.

Изглежда, че яростта на испанците щеше да сломи неустрашимостта на буканиерите. Мъчно можеше да се предскаже краят на тази неистова бъркотия.

— Братята отстъпват! — извика отчаяно Джим.

Беше вярно. Отстъпиха около двадесет метра. Неизвестно по каква причина испанците не ги последваха. Може и да се страхуваха от капан, може и да бяха изтощени… Те застанаха на групички между купищата убити, като стадо, което чака ножа на касапина (както се изрази Дикстън, който въпреки цялата си омраза към испанците не можеше да не ги съжалява в този момент).

Видях Морган да се появява пред хората си и си представих цялата му реч. Как щеше да ги укорява с дълбокия си глас! Как тъмните му очи щяха да ги обсипят с презрителни погледи и щеше да ги накара да се почувстват засрамени от отстъплението си! Как щеше да им припомни с горчиви, тежки думи, че не ги е довел в Панама, за да види как ще бягат! Морган знаеше как да възпламенява неуморимите си буканиери.

Ето той пак се обърна към неприятеля и размаха оръжието си, преди да се затече сам срещу испанците. За момент дъхът ми спря. Щяха ли буканиерите да оставят адмирала си да напада сам и да намери смъртта си сред испанците? Страховете ми не бяха за дълго. С дружен вик, по-силен от всеки друг, който бях чул през деня, братята се втурнаха след храбрия си водач.

Това наистина беше краят на битката. Малцина устояваха, но за малко. След това останалите още живи се обърнаха и избягаха кой накъдето му видят очите. Буканиерите веднага се разпръснаха на групички и тръгнаха да гонят оцелелите испанци. Нито един не остана жив на улицата.

— Панама е превзета! — извиках на баща си.

Но напрежението, което бях изпитвал през целия ден, ме обезсили. Протегнах ръка, за да се хвана за перилата, и не успях. За момент всичко се завъртя край мен и политнах напред в несвяст.

Когато дойдох на себе си, не знаех къде съм. Готвех се да попитам, но някой сложи ръка на устата ми. Дикстън пошепна на ухото ми:

— Мирно, момче. Нокър е долу, в скривалището. Както виждам, не е дошъл за добро!

Съзнанието ми се проясни и аз си спомних за заговора, който се готвеше против Морган още по пътя. Забравяйки слабостта си, се повдигнах на колене и погледнах през перилата на галерията. Долу двадесетина буканиери се щураха насам-нататък и между тях познах Палабра, Диас и много други от последователите на Нокър.

— Какво търсят? — прошепнах на Дикстън.

— Мисля, че съкровищата на катедралата — отвърна тихо той. — Те са разпитали някого от пленниците и мислят да скрият скъпоценностите на някое тайно място само за себе си.

— Да се издадем ли? — попитах.

— Не — посъветва ме Дикстън. — Понеже не правят нищо добро, много вероятно е да се опитат да ни премахнат.

Но въпреки предпазливостта те откриха присъствието ни. Един от буканиерите се изкачи до мястото, където лежахме, и преди да го накараме да мълчи, се спусна долу с новината. Нокър нареди хората си и видяхме как те извадиха оръжието.

Дикстън се опита да предотврати сблъсъка, като се показа над перилата на галерията.

— Здравейте, приятели — извика той. — Няма от какво да се страхувате, тук сме ние…