Чарлс Бенет - Адмирал Морган

— Благодаря ти, Боже! — извика Морган. — Кавалерията им е разбита. Сега ни се удава случай да вземем Панама.

Предадох му известието от Палабра и Морган реши да тръгне веднага срещу испанската пехота. Хората му бяха уморени, но нямаше време за почивка. Редиците на буканиерите бяха стегнати бързо и Морган ги поведе към страната на Палабра, който устояваше на една сила, двадесет пъти по-многобройна от неговата. Испанците не искаха да влязат в ръкопашен бой и да ни смажат по този начин. Те стреляха отдалеч, но бяха страшно слаби мерачи. При всеки залп нашите им нанасяха големи поражения.

— Време е да свършим! — Морган изпитателно погледна бързо намаляващите редици на неприятеля. — Занеси това известие на Нокър. Кажи му да се придвижи покрай десния фланг на испанците, така че да излезе в тила им. Да атакува направо, аз ще поведа хората си напред да му помогна.

Като получи това известие, Нокър започна да мърмори, че той и хората му винаги изнасяли най-тежката борба, а Морган и приятелите му вземали лъвския пай от плячката. Той каза всичко това достатъчно високо, за да го чуят много от последователите му. Разбрах колко много привърженици бяха спечелили той и помощниците му. Но въпреки протестите си, Нокър се подчини на заповедта и поведе хората си през мочурищата, а аз се присъединих към Морган.

Все пак до решителна атака не се стигна. Преди Нокър да достигне твърда земя, испанците, обезкуражени от тежките загуби, внезапно удариха на бягство. Щом изчезнаха те, братята се хвърлиха на земята и дълго не се пробудиха.

Късно следобед Морган събра хората си на проверка. Въпреки отчаяната битка жертвите бяха малко, около двеста души. Загубите на испанците бяха три или четири пъти по-тежки, а освен това бяхме взели и много пленници.

Веднага попитах тези пленници за баща ми. Почти се бях отчаял, че мога да науча нещо за него, когато Дикстън, когото отдавна не бях виждал, дойде възбуден при мен.

— Благодаря на небесата, че си жив, момчето ми! Морган не ме пусна да бъда с теб днес, защото имаше нужда от помощта ми. Но вместо за теб трябваше да се грижа за стария ти приятел Алджи.

— В безопасност ли е? — попитах.

— Да, но съжалява, че се е родил. Комарите изглежда са го харесали особено много. Той постоянно мисли за теб, Артър, както знаеш… Не мога да не го уважавам, задето се е присъединил към тази експедиция само за да ти помага както може.

— Да — съгласих се, — той доказа, че е мъж. А как са Джим, Поли и останалите?

— Двама от хората на „Скитник“ са убити. Останалите са добре. Но аз не дойдох да ти разправям това. Знаеш ли кого видях?

Беше безполезно да гадая, затова го помолих да ми каже.

— Помниш ли испанеца, който пръв ти съобщи новини за баща ти? Човека, когото намерихме в Порто Бело, който каза, че бил син на тъмничаря на баща ти, ако си спомняш добре.

— Искаш да кажеш човека, по когото изпратих вест на баща си, в случай че го намери в Панама?

— Същия — добави Дикстън. — Току-що го видях. Той е в ръцете на Нокър заедно с трима свещеници. Мисля, че буканиерите измъчват вече свещениците.

— Трябва да побързаме и да намерим младежа — казах, — да не би да го убие Нокър. Той не обича да държи пленници, ако няма какво да вземе от тях. Може би този младеж е предал писмото ми, а може и да има отговор.

— Не се издавай, че се интересуваш от пленника — посъветва ме той. — Нокър няма да ти го даде, за да ме ядоса.

Заповедта на Морган да повикам Нокър при него ми помогна. Бързо изтичах в палатката на капитана, той разпитваше един от свещениците. Зарадвах се, когато видях младежа невредим.

— … съкровището на катедралата — довърши разказа си свещеникът, когато влязох.

Като ме видя, Нокър се намръщи.

Предадох му заповедта на Морган и той ми каза да го последвам, като остави пленниците под охраната на няколко от помощниците си. Но аз успях да се изплъзна от капитана и побързах назад към мястото, където беше вързаният младеж. Използвайки всяко прикритие, се приближих до пазачите, които хвърляха зарове. Благодарение на тяхното невнимание се довлякох, пълзейки по корем, до сина на тъмничаря.

Като ме видя, той обърна изненадано глава. Отначало не можа да ме познае, но скоро си спомни. Бързо му затулих устата с ръка, когато се опита да ми проговори.

— Внимателно — прошепнах. — Говори тихо или ще ни чуят…

Със сълзи на очи той ме помоли да му помогна да избяга. Но въпреки че го съжалявах, аз не бях дошъл само да му помогна.