Чарлс Бенет - Адмирал Морган

Бях намерил баща си.

Колко дълго съм го прегръщал, не мога да кажа. Изпарили се бяха всички мисли за опасност, всички спомени за пътуването ми по реката, мисълта, че всеки момент оръдията на Панама могат да зареват срещу напредващите буканиери.

— Не бива да губим време — каза Дикстън. — Трябва веднага да намерим някое скривалище.

Мигел още веднъж ни помогна.

— Има един проход от тук до катедралата. Там ще можете да се скриете, докато падне Панама. Ето ви ключа за вратата в другия край — каза той, като ми го подаде.

След това с едно дълго ръкостискане, което изказа взаимната ни благодарност, ние се разделихме завинаги.

Групата ни влезе в ниския тъмен вход и тръгна тихо напред. В другия край открихме здрава дървена врата. Отключихме полека да не би да има някой отвън. Скоро се изкачихме по каменна стълба, която ни изведе в центъра на катедралата, където се лееше светлина през разноцветните стъкла.

Тъкмо бяхме започнали да се отдалечаваме от центъра, чувствайки нищожеството си при вида на огромните колони, подпиращи високия свод, когато двадесетина войници внезапно влязоха през задната врата.

— Това е Педро Косматия — прошепна Дикстън. — Бързо да се прикрием.

Но преди да се скрием, бяхме забелязани и един залп ни поздрави въпреки светостта на мястото. За щастие, в бързината си нападателите ни не се бяха прицелили добре и никой не беше ранен. Докато Поли и Джим се погрижат да оставят на безопасно място баща ми и останалите затворници, другите коленичиха и отговориха на огъня така добре, че един от испанците се простря мъртъв на пода, а други двама, куцайки, подириха заслон.

— Мъчно ми е — каза баща ми, — че след всички усилия, които сте положили заради мен, ще трябва да свършим така.

— Не се отчайвайте, сър Хю — извика Дикстън, който се беше оттеглил зад прикритието заедно с другарите си. — Далече е още краят…

И той напълни пушката си, надявайки се да се прицели добре. Всички знаехме какво ни очаква, защото положението ни беше наистина безнадеждно, ако…

Тази недоизказана надежда получи отговор в момента, когато пушката на Дикстън изгърмя и една самодоволна усмивка озари устните му, когато старият му приятел Педро падна. Внезапно последваха шест топовни гърмежа. После пушечни залпове, които забиха непрекъснато като барабан. До ушите ни долетяха виковете на нападащите буканиери.

Докато оръдията на отбраната ревяха и пушечните изстрели от всички страни говореха за ожесточеността на битката, ние трябваше да определим по-нататъшните си действия. След един бърз съвет преценихме, че трябва да останем под прикритието на катедралата, докато ни стане известно дали буканиерите са успели в атаката си. Но не останахме на едно място. Решихме да се изкачим до галерията, която обикаляше цялата катедрала. През един от прозорците й можехме отчасти да набюдаваме битката.

Главната улица на града водеше направо от входа, който бяхме барикадирани, до катедралата, така че от нашите прозорци имахме почти непрекъснат поглед.

— Кажи ми как върви битката, Артър — помоли ме баща ми, чието изтощение го принуждаваше да лежи на земята.

— Още не са атакували вратата — извиках аз. — Ето, едно от оръдията гръмна пак. Но виж! Стана голяма бъркотия пред входа. Някои от буканиерите сигурно са успели да си пробият път!

— Пушечният огън спря — забеляза Дикстън. — Вероятно са влезли в ръкопашен бой пред вратата.

— Отстъпват, татко. Да, бягат.

— Кой? Испанците?

— Да. А сега не се виждат вече. Допускам, че са влезли в един от окопите. Да, престрелката започна отново.

И така ние наблюдавахме превземането на Панама. Между катедралата и градската врата улиците бяха пусти. Само от време на време някоя храбра жена заставаше пред прага на къщата си, за да види как се развиват събитията. Дълго време борбата се води все около вратата. Видяхме как най-после буканиерите обърнаха оръдията към града и започнаха да ги изпразват срещу испанците.

Палабра, както по-късно научих, бил главната причина за превземането на входа.

Но ако буканиерите се биеха за златото, което щяха да ограбят, испанците защитаваха живота си. Между градската врата и катедралата имаше много окопи и почти до всеки от тях се намираха по няколко оръдия, поставени така, че да отбраняват улицата. Всяка от тези барикади се пазеше упорито и когато паднеше една и испанците отстъпеха към друга, от всяка къща край улицата върху буканиерите се изсипваше дъжд от куршуми. Загубите и от двете страни бяха страшни.