Чарлс Бенет - Адмирал Морган

Палабра никак не се поколеба да тръгне, особено след като чу за наградата, която го очаква. Хората му веднага го последваха. Но докато стигнем на двеста метра от кавалерията, водачите й се бяха измъкнали от блатото и стягаха редовете си за нова атака. Палабра промени плановете си и поведе бойците през блатото, като постави силите си между испанската кавалерия и пехотинците.

Като погледнах назад (защото бях отишъл с Палабра), видях новосформираната кавалерия да се спуска срещу хората на Морган. Буканиерите поздравиха идването им със залпове от точна стрелба, И аз с радост забелязах, че редовете на конниците значително отъняха. Точно когато силите на адмирала се придвижваха напред, внезапен предупредителен вик привлече вниманието ми към една голяма опасност, която ни застрашаваше.

Очевидно испанците бяха разбрали, че е назрял моментът да пуснат голямото стадо бикове срещу ни и да разпръснат редовете ни. Черната, плътна маса бързо се движеше срещу нас, подгонена от високите гласове на индианците. Първата ми мисъл беше да се обърна и да бягам. Но хората на Палабра бяха съвършено спокойни, дори гледаха малко презрително на испанците, които изглежда не знаеха как биха постъпили в тоя случай.

— Едва ли има човек между нас — каза Палабра, — който някога да не е бил ловец на диви стада. И те ще ни плашат с едно стадо бикове!

По даден знак буканиерите коленичиха и дадоха залп към нападащото стадо. Повечето от водещите бикове бяха застреляни и по този начин препречиха пътя на задните. Неочакваният залп така изплаши останалите бикове, че те започнаха да се разпръсват на разни страни, ужасени от опасността пред тях. Впоследствие биковете се отправиха във всички посоки, но и в тая, за която бяха предназначени. Индианските ездачи бързо бяха свалени и смачкани под копитата на разярените животни. Част от тези животни се спуснаха сред самите испански войски и им причиниха големи неприятности.

Палабра ме изпрати при адмирала да му съобщя какво се беше случило. Морган се приготвяше да отблъсне една нова атака на кавалерията. Между испанците се открояваше един богато облечен офицер, който яздеше черен жребец. Той се движеше надолу-нагоре пред конниците си, навярно ги окуражаваше, защото често размахваше сабята си към нас.

— Целете се в този офицер — извика Морган на някои от най-добрите си стрелци. — Докато е жив той, кавалерията им ще бъде непобедима.

Сега испанският офицер размаха сабята над главата си така, че лъскавото острие блесна на слънцето. Последва гръм на копита и ескадронът пое в пълен галоп срещу нас. Силните викове на ездачите всяваха ужас в сърцата ни. Величествена гледка! Мощните, едри коне препускаха с всички сили, лицата на войнствените ездачи сияеха. Техният водач, застанал начело, наистина беше възхитителен.

— Огън! — извика Морган, когато първите им редици стигнаха на около петдесет метра.

Струя от огън и пушек избухна от нашата първа редица, която беше залегнала. Испанският офицер продължи да язди невредим, въпреки че куршум беше свалил шлема му.

— Огън! — изрева повторно Морган и пушките на втората редица, която беше коленичила, проговориха.

— Да не е омагьосан? — измърмори адмиралът, като видя, че черният жребец и ездачът му продължиха да напредват с пълна бързина.

Сега офицерът почти се докосваше до дулата на нашите войници.

— Огън! — изрева Морган за трети път.

Пушките на третата редица гръмнаха мощно и в същото време смелият офицер изправи коня си на задните крака. Когато се разпръсна пушекът, видяхме, че черният жребец е паднал, но ездачът му, останал невредим, предвожда пеш атаката.

Последваха минути на голяма бъркотия. Коне се обръщаха презглава, бляскаха саби, пукаха пищови, хора ревяха и пъшкаха.

Внезапно се намерих пред испанския офицер, който ги беше предвождал така смело. Един удар от сабя беше прорязал челото му и кръвта бликаше страшно. Сабята му беше пречупена на две. Голямо червено петно багреше униформата му точно под сърцето. Въпреки тежките рани той беше още на крака и окуражаваше хората си. Вдигнах пищова си, за да го застрелям.

— А! Ще стреляш ли? — изсъска той и удари оръжието ми със счупената си сабя.

Пищовът изхвърча от ръката ми. Той вдигна счупеното острие, за да ме повали.

Грамаден кон, пръхтейки от уплаха или болка, се изправи внезапно зад него със страшните си копита. Черепът му беше смазан от дивия удар и той падна, за да не стане вече никога.