Чарлс Бенет - Адмирал Морган

— Спомняш ли си? — попитах. — Ти щеше да търсиш баща ми и да му предадеш известието от мене.

— Дадох го, сеньор, дадох го. Баща ви…

— Жив ли е още? — попитах така силно, че сега той трябваше да ми припомни да внимавам.

— Да, жив и доста добре — увери ме. — Дори сега е в една тъмница в Панама… тоест, ако не са го убили вече.

Тази новина ме потресе:

— Възможно ли е?

Младежът кимна тъжно.

— Защо не се преоблечете като испанец? — подсказа ми той. — Помогнете ми да избягам и аз ще ви помогна да влезете в Панама. Там вече лесно можем да уредим да освободят баща ви.

Надеждата ми се възвърна.

— Това е добра идея! Закълни се, че няма да ме издадеш, и ще ти помогна да избягаш веднага.

— Заклевам се във всичките светии — каза набожно той.

Тогава извадих ножа си и му прерязах въжетата.

Лежах тихо, докато Мигел (така се казваше новият ми приятел) разтриваше изтръпналите си крайници. Щом почувства, че кръвта започна да се движи в тях, му дадох знак да ме последва.

На ръце и колене пропълзяхме предпазливо, без да ни забележат играещите пазачи. Щом се отдалечихме, оставих Мигел, като му поръчах да си съблече испанските дрехи, и отидох да търся убити буканиери, за да им взема облеклото.

Скоро той беше преоблечен и му казах да ме следва смело, където и да отида.

— Но не отговаряй, ако някой от братята те пита нещо — предупредих го. — Ако се наложи, ще говоря аз.

Първата ми работа беше да намеря Дикстън и да му разкажа за намеренията си. След това с приятелите, които щяха да ме придружат, щях да се опитам да вляза в Панама.

Дикстън, верен както винаги, въпреки че знаеше колко рискована е тази авантюра, веднага се съгласи да ме последва.

Подканяни от Дикстън, Мигел и аз побързахме.

— Колкото повече се бави около лагера, толкова е по-голяма възможността да открият, че е испанец. Чакайте ни ей там, зад онази горичка — и той посочи няколкото дървета на километър от нас.

По пътя научих от Мигел всичко за баща си. За щастие, още не бил измъчван от испанците и все още бил бодър и не падал духом.

— Вашето писмо, сеньор, го зарадва толкова, колкото би го зарадвала вестта за свободата — заяви Мигел.

Ние не си губихме времето, докато чакахме да дойде Дикстън. Имаше достатъчно убити испанци наоколо и взехме техните дрехи, шлемове и оръжия, за да ги дадем на приятелите си, като дойдат.

Дикстън и групата му пристигнаха след половин час. Тя се състоеше от Джим, Поли, останалите хора от „Скитник“ и Алджи, когото се помъчих да убедя да остане, но той настоя да дойде с нас.

Само двама не можеха да говорят гладко испански. Първо помислихме да ги оставим, но после решихме да се преструват на неми. Може би щеше да има нужда от повече хора, ако се сбиехме някъде.

— Няма да има нужда да говорят — каза Дикстън. — Овържете им главите дебело и казвайте, че са ударени по време на битката.

Като пътувахме към Панама, към нас се присъединиха истински испанци, които бяха избягали от горите и сега се връщаха в Панама, за да помагат при защитата. Те жадно ни разпитваха за приключенията ни по време на битката и също така оживено ни разправяха за собствените си героични дела, къде и как са се крили по време на бягството. Измислихме правдоподобна история за себе си, но повечето слушахме, да не би да възбудим подозрение у тях с някоя казана не на място дума.

Все по-близо беше Панама. Сърцето ми биеше все по-силно и все по-силно се изопваха нервите ми.

Но нямаше нищо опасно. Събираха се изгнаници от всички страни и всеки беше добре дошъл в града, който имаше нужда от повече защитници. Въпреки голямото поражение гражданите на Панама нямаха намерение лесно да се предадат.

Отначало се присъединихме към работниците — да теглим оръдия към позициите и да стягаме укрепленията. Плувнахме в пот, едва ни държаха нозете. Дълго време не ни се отдаваше случай да избягаме. Един нисък испанец с орлов нос подскачаше навсякъде и не оставяше никого да си поеме дъх.

Сигурно бе минало повече от час, преди да успеем да избягаме от зоркия поглед на нашия надзирател. След като входът беше укрепен добре, той постави отпред пост и раздели хората на групи, които да копаят в различните части на града. Мигел, Дикстън и аз се паднахме в една група. По някакъв начин успяхме да се отцепим от испанците и свихме в странична уличка. Скоро към нас се присъединиха и останалите ни приятели. Починахме си няколко минути, преди да решим какво да правим по-нататък.