Джон Гришам - Бялата къща

— Здрасти, Люк — усмихна се тя.

— Здрасти — казах аз и погледнах кутията с боя. Тя я остави на пода до себе си. — За какво ти е това?

— А, за нищо — каза тя и продължи да се усмихва. За пореден път осъзнах, че Тали е най-красивото момиче, което съм виждал, а когато ми се усмихваше, забравях ума и дума. Видиш ли едно хубаво момиче голо, започваш да се чувстваш някак привързан към него.

Трот се залепи плътно зад нея като дете, което се крие зад майка си. Тя ме заприказва за бурята и аз й разправих голямата новина как токът беше спрял по средата на филма. Тя слушаше с интерес, а аз не можех да се спра. Разказах й за слуховете, че реката ще придойде, и за метъра, който поставихме с дядо. Тя ме попита за Рики и дълго време говорихме за него.

Естествено, аз забравих за боята.

Лампите премигаха и токът дойде. Дъждът обаче не спираше и никой не излезе от магазина.

— Как е Либи Лечър? — попита тя, като се озърташе някой да не я чуе. Това беше една от големите ни тайни.

Тъкмо щях да кажа нещо, когато се сетих, че братът на Тали е мъртъв, а тя не знае. Семейството им сигурно си мислеше, че Ханк вече си е в Юрика Спрингс, в хубавата им боядисана къщичка. Смятаха, че ще го видят след няколко седмици, а може би и по-малко, ако продължаваше да вали. Погледнах я и се опитах да кажа нещо, но в ума ми се въртеше само колко сразена би била тя, ако кажех каквото мислех.

Обожавах Тали въпреки непостоянството и тайнствеността й, въпреки странните й отношения с Каубой. Не можех да не я обожавам и определено не исках да я нараня. Самата мисъл да изтърся, че Ханк е мъртъв, подкосяваше краката ми.

Почнах да заеквам и забих поглед в земята. Внезапно ми стана студено и страшно.

— Довиждане — успях да кажа аз, а после се обърнах и се върнах до входа.

Когато дъждът спря за малко, магазинът се изпразни и хората забързаха по тротоарите към колите и камионите си. Облаците още тъмнееха, а ние искахме да се върнем, преди да завали отново.

В неделя небето беше сиво и облачно, а баща ми никак не държеше да се измокри в каросерията на път към църквата. Освен това камионът ни пропускаше вода и при по-силен дъжд тя капеше върху жените в кабината отпред. Рядко отсъствахме от неделната служба, но от време на време оставахме вкъщи, ако се канеше да вали. Не бяхме пропускали църква няколко месеца и когато баба предложи да закусим късно и да слушаме радио, бързо се съгласихме. Баптистката църква „Белвю“ беше най-голямата в Мемфис и службите й се предаваха по радиото. Дядо не харесваше проповедника, който бил твърде либерален, но все пак обичахме да го слушаме. А хорът им беше от сто души, с около осемдесет повече от нашия.

Дълго след закуска седяхме около кухненската маса, пиехме кафе и аз също, слушахме проповедта, изнасяна пред три хиляди души, и се тревожехме за резките промени във времето. Възрастните се притесняваха; аз само се преструвах.

„Белвю“ си имаше и оркестър и когато той засвиреше, Мемфис ми изглеждаше на милион километри оттук. Оркестър в църква. Леля Бети, голямата дъщеря на баба, живееше в Мемфис и макар да не ходеше в „Белвю“, познаваше хора, които я посещаваха. Всички мъже носели костюми. Всички семейства карали хубави коли. Наистина друг свят.

С дядо отидохме до реката да проверим нашия метър. Дъждовете съсипваха работата на Отис. Плитките канавки до пътя бяха пълни, потоци вода си дълбаеха корита и се събираха на локви. Спряхме по средата на моста и огледахме реката от двете страни. Дори и аз виждах, че се е надигнала. Плитчините бяха покрити. Водата беше по-мътна и по-светлокафява заради полските потоци. Течението беше по-бързо и често се завихряше. По него се носеха трески, пънове и тук-там дори зелени клони.

Метърът ни още стърчеше, но нямаше да издържи дълго. Над водата се виждаха само няколко сантиметра. Дядо трябваше да обуе ботуши, за да издърпа пръчката. Той я погледна, като че ли тя беше виновна, и промърмори едва ли не на себе си:

— Надигнала се е двайсет сантиметра за двайсет и четири часа. — После клекна и почука с пръчката по един камък. Докато го гледах, чух как шуми реката. Не беше силно, но бързата вода шуртеше по камънаците и се блъскаше в подпорите на моста. Течението плискаше през гъстите храсти по брега и кълвеше корените на една върба наблизо. Шумът караше косите ти да настръхнат. Досега не бях чувал нищо такова.

Дядо също го чуваше много добре. Той посочи с пръчката завоя на реката вдясно от нас и каза:

— Ще стигне първо до Лечър. Те са в ниското.