Джон Гришам - Бялата къща

— Кога? — попитах аз.

— Зависи от дъжда. Ако спре, реката може изобщо да не придойде. Ако продължи да вали обаче, за една седмица ще прелее.

— Кога беше последното наводнение?

— Преди три години, ама тогава беше през пролетта. През есента не е прииждала отдавна.

Исках да го разпитам за наводненията, но дядо не обичаше да се разпростира на тази тема. Погледахме и послушахме реката, а после се качихме на камиона и се върнахме вкъщи.

— Хайде да идем до Сайлърс Крийк — каза той. Полските пътища бяха твърде кални за камиона, затова дядо запали трактора и ние излязохме от двора под любопитните погледи на семейство Спрюл и мексиканците. Никога не карахме трактора в неделя. Нима Илай Чандлър щеше да работи, когато Бог си е почивал?

Потокът беше преобразен. Нямаше ги бистрите води, където Тали обичаше да се къпе. Нямаше ги хладните ручейчета около камъните и пъновете. Беше станал много по-широк и пълен с кална вода, която бързаше да стигне до Сейнт Франсис. Слязохме от трактора и отидохме до брега.

— Ето оттук ще ни залее — каза дядо. — Не от реката. Тук е по-ниско и когато потокът придойде, водата отива право в нашето поле.

Водата беше поне на три метра под нас и още течеше в долината, издълбана през нашата ферма преди десетки години. Струваше ми се невъзможно потокът да прелее.

— Дали ще придойде, дядо? — попитах аз.

Той се замисли дълбоко. А може би изобщо не мислеше. Гледаше потока и накрая каза, без изобщо да си вярва:

— Не. Всичко ще бъде наред.

От запад се чу гръм.

Отидох в кухнята рано в понеделник сутринта. Дядо седеше до масата, пиеше кафе и въртеше копчетата на радиото. Опитваше се да намери една станция в Литъл Рок, за да чуе какво ще е времето. Баба беше до печката и пържеше бекон. Къщата беше студена, но топлината и миризмата от тигана помагаха. Татко ми подаде старо вълнено сако, останало от Рики, и аз го облякох неохотно.

— Днес ще берем ли, дядо? — попитах аз.

— Сега ще разберем — каза той, без да сваля очи от радиото.

— Снощи валя ли? — попитах баба, която се наведе да ме целуне по челото.

— Цяла нощ — отвърна тя. — А сега иди за яйца.

Излязох след татко от къщата и тръгнах по задните стълби, когато нещо ме накара да замръзна. Слънцето едва бе изгряло, но навън беше много светло. Не можех да греша.

Посочих с пръст и едва успях да кажа:

— Виж!

Татко беше на три метра от мен и вървеше към кокошарника.

— Какво?

Под дъба, където дядо паркираше камиона си, откакто се помнех, нямаше нищо. Камионът беше изчезнал.

— Няма го — казах аз.

Татко дойде бавно до мен и дълго време гледахме празните коловози. Камионът винаги беше стоял там, като дъбовете или бараките. Виждахме го всеки ден, но не го забелязвахме, защото си беше там постоянно.

Без да каже и дума, татко се обърна, изкачи стълбите, прекоси верандата и влезе в кухнята.

— Защо го няма камиона? — попита той дядо, който от чаяно се опитваше да чуе прогнозата за времето от някаква далечна станция.

Баба замръзна и наклони глава, сякаш не беше чула добре въпроса. Дядо спря радиото.

— Какво? — попита той.

— Камиона го няма — каза татко.

Дядо погледна баба, която пък погледна баща ми. И тримата се обърнаха към мен, сякаш бях направил нещо лошо. Тогава майка ми влезе в кухнята и цялото семейство се изниза от кухнята право към калния коловоз, където трябваше да е камионът.

Претърсихме фермата, сякаш той можеше сам да се пренесе на друго място.

— Оставих го тук — каза невярващо дядо. Разбира се, че там ще го остави. Камионът никога не стоеше другаде през нощта.

— Тали! — изкрещя в далечината мистър Спрюл.

— Някой ни е откраднал камиона — промълви баба.

— Къде беше ключът? — попита татко.

— До радиото, както обикновено — отвърна дядо. На края на кухненската маса до радиото имаше една купичка и ключът винаги стоеше там. Татко отиде да провери. Върна се бързо и докладва, че ключа го няма.

— Тали! — изкрещя по-силно мистър Спрюл. В лагера на планинците цареше паника. Мисис Спрюл се показа и забърза към предната ни веранда. Когато ни видя да стоим до къщата и да зяпаме празното място, тя се затича към нас.

— Тали я няма. Никъде не можем да я намерим.

Скоро и останалите дойдоха и не след дълго двете семейства стояха и се гледаха. Татко обясни, че камионът ни е изчезнал. Мистър Спрюл обясни, че дъщеря му е изчезнала.

— Може ли да кара камион? — попита дядо.

— Не, не може — отвърна мисис Спрюл. Това усложняваше нещата.