Джон Гришам - Клиентът

— Защо си водиш клиентите у дома? — запита Марк.

— Не знам. Най-често си имам работа с деца, които живеят в ужасни условия. Сигурно ми става жал. Привързвам се към тях.

— И за мене ли ти е жал?

— Мъничко. Но ти си късметлия, Марк, голям късметлия. Имаш си добра майка, която много те обича.

— Да, сигурно. Колко е часът?

— Наближава шест. Защо?

Марк помълча и мислено преброи часовете.

— Преди четирийсет и девет часа Джероум Клифърд се застреля. Сега съжалявам, че не избягахме, като видяхме колата.

— А защо не избягахте?

— Не знам. Щом разбрах какво става, взех да си мисля, че трябва да сторя нещо. Не можех да офейкам, и толкоз. Той щеше да умре и сърце не ми даваше да го оставя. Нещо все ме дърпаше към колата. Рики плачеше и молеше да престана, но просто не можех. За всичко съм виновен аз.

— Може би, но нещата не могат да се променят, Марк. Станалото станало.

Тя вдигна очи към огледалото и не видя нищо подозрително.

— Мислиш ли, че ще се оправим? Нали разбираш, и тримата — Рики, мама и аз. Дали ще е пак както преди, когато всичко свърши?

Тя намали скоростта и зави по тясна алея, оградена от буйни, неподрязвани храсти.

— Рики ще оздравее. Може би малко по-бавно, но ще оздравее. Децата са жилаво племе, Марк. Всеки ден се убеждавам в това.

— Ами аз?

— Всичко ще се оправи, Марк. Вярвай ми и не се безпокой.

Маздата спря пред просторна двуетажна къща с веранда. Под прозорците растяха декоративни храсти и цветя. Единият край на верандата беше обрасъл с бръшлян.

— Тук ли живееш? — прошепна поразен Марк.

— Нашите са я купили преди петдесет и три години, а след година съм се появила и аз. Тук израснах. Татко почина, когато бях на петнайсет, но мама Лайф, Бог да я благослови, още се крепи.

— И ти ли й викаш мама Лайф?

— Всички я наричат така. Като живак е. Скоро ще направи осемдесет, а е по-здрава от мен. — Тя посочи гаража зад къщата. — Виждаш ли трите прозореца над гаража? Там живея.

Също като къщата, гаражът отдавна се нуждаеше от няколко кофи боя. Двете сгради изглеждаха стари и уютни, но цветните лехи бяха буренясали, а между плочките на алеята растеше трева.

Влязоха през страничната врата и ароматът от кухнята веднага зашемети Марк. Изведнъж го обзе чувството, че след миг ще умре от глад. Дребна старица с вързана на опашка прошарена коса и тъмни очи дотича да прегърне Реджи.

— Мамо, запознай се с Марк Суей — каза Реджи.

Мама Лайф беше висока точно колкото Марк. Тя прегърна момчето и леко го щипна по бузата. Марк стоеше като вдървен и се чудеше какво да каже на тази странна осемдесетгодишна жена.

— Много ми е приятно, Марк — изрече старицата на педя от лицето му. Имаше мощен глас, също като Реджи. Хвана момчето за ръка и го поведе към кухненската маса. — Сядай тук, сега ще ти донеса нещо за пиене.

Реджи се ухили и му намигна, сякаш искаше да каже: „Няма къде да се дяваш, затова кротувай.“ После закачи чадъра си зад вратата и остави куфарчето на пода.

По трите стени на малката кухничка висяха безброй шкафчета и лавички. Над газовата печка се вдигаше пара. Точно в средата на кухнята имаше дървена маса с четири стола, а по гредата над нея висяха тенджери и тигани. Уютната, топла обстановка пораждаше вълчи глад.

Марк седна на най-близкия стол и загледа как мама Лайф припряно грабва чаша от шкафа, отваря хладилника, пълни чашата с лед и налива чай от каната. Междувременно Реджи изрита обувките си в ъгъла и отиде да разбърква нещо на печката. През цялото време двете с мама Лайф не спираха да обсъждат как е минал денят и кой се е обадил.

Едра котка се приближи до стола на Марк и внимателно огледа посетителя.

— Казва се Аксла — обясни мама Лайф, докато слагаше чашата с леден чай върху чиста салфетка. — Вече е на седемнайсет години и позволява да я галят.

Марк взе чашата и престана да обръща внимание на Аксла. Не си падаше по котките.

— Как е братчето ти? — запита мама Лайф.

— Вече е много по-добре — отговори Марк и изведнъж се запита дали Реджи споделя всичко с майка си. Но тревогата отмина веднага. Щом Клинт знаеше толкова малко, навярно мама Лайф съвсем не беше в течение на нещата. Отпи от чая, но разбра, че тя чака по-подробен отговор и добави: — Днес проговори.

— Чудесно! — възкликна мама Лайф с широка усмивка и го тупна по рамото.

Реджи си наля чай от друга кана и добави захар и лимон. После седна срещу Марк и Аксла скочи в скута й. Тя отпи от чая, погали котката и бавно започна да сваля бижутата си. Беше уморена.