Джон Гришам - Клиентът

Кал Сисън беше готов да офейка. Наскоро го бяха освободили под гаранция и при ново нарушение не му мърдаха десетина години зад решетките. А съучастие в заговор за убийство би означавало за него доживотна присъда. Нане едва го бе убедил да изтрае още ден.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Сисън. Адвокатката току-що била пристигнала в болницата. Сега се намирала в стая 943 заедно с Марк и майка му.

Нане остави телефона отворен и мина в съседната стая.

— Кой беше? — запита Гронк, без да изпуска цигарата от устата си.

— Кал. Хлапето е още в болницата заедно с майка си и адвокатката.

— А докторът?

Нане отиде до шкафчето и си наля чаша вода.

— Излязъл преди час.

— Навъртат ли се агенти?

— Аха. Същите двама висят около болницата. Сигурно имат задача като нашата. Болницата е сложила двама души за охрана пред вратата на стаята и още един обикаля наблизо.

— Мислиш ли, че хлапето им е казало как го спипах тая сутрин? — запита Гронк за стотен път.

— Трябва да е казало на някого. Инак защо изведнъж ще пращат охрана?

— Да, охраната обаче е от болницата. Ако беше казало на ония от ФБР, сега нямаше да киснат долу, а в коридора, нали?

— Сигурно.

Цял ден повтаряха едно и също. На кого е казало хлапето? Какво означава внезапната поява на охраната? И тъй нататък, и тъй нататък. Гронк не мирясваше.

Въпреки нахаканите си пози на уличен бияч, той изглеждаше търпелив човек. Нане предполагаше, че това е професионална черта. Убийците трябва да бъдат хладнокръвни и търпеливи.

Напуснаха болницата със спортната мазда на Реджи. Марк за пръв път се возеше в спортна кола. Седалките бяха от скъпа кожа, но подът беше мръсен. Макар и не съвсем нова, колата изглеждаше страхотно. Имаше автоматични скорости и Реджи караше като ветеран от автомобилните състезания. Каза, че обичала бързината, което за пореден път й спечели уважението на Марк. С бясна скорост оставиха зад гърба си претоварените улици в центъра и поеха на изток. Свечеряваше се. От радиото едва доловимо долиташе лека мелодия.

Когато тръгваха, Рики беше буден. Гледаше детско филмче по телевизията, но почти не приказваше. Подносът с храна лежеше на масата недокоснат. От два дни насам Марк не бе виждал майка си да хапва и залък. Мъчно му беше да я гледа как седи на леглото, без да откъсва очи от Рики, и се съсипва от тревога. Като чу от Реджи за работата и повишението, тя първо се усмихна едва-едва, а после заплака.

На Марк вече му бе писнало от плача, студения грах и тясната сумрачна стая. Въпреки чувството за вина беше страшно доволен да седи в тази спортна кола, която го водеше (поне така се надяваше) към чиния гореща свястна храна и резен топъл хляб. По някаква незнайна причина споменаването на Клинт за равиоли и лазаня със спанак бе породило в съзнанието му натрапчиви видения за вкусни сочни ястия. Освен това можеше да има кейк и курабийки. Ако мама Лайф решеше обаче да го гощава със зелено плодово желе, щеше да й го нахлупи на главата.

Докато момчето се унасяше в мечти, Реджи мислеше за съвсем друго — че я следят. От време на време тя вдигаше очи към огледалото и пак се втренчваше в пътя. Караше с превишена скорост, провираше се между колите и често сменяше платната, но това изобщо не разтревожи Марк.

— Мислиш ли, че мама и Рики са в безопасност? — запита той, гледайки колата отпред.

— Да. Не се безпокой за тях. От болницата ми обещаха да не свалят охраната.

Днес Реджи бе обяснила на новия си приятел Джордж Орд колко се тревожи за сигурността на семейство Суей. Макар че Орд се опита да изкопчи нещо повече, тя не уточни за какво става дума. Само намекна, че семейството привлича нежелано внимание. Носят се клюки и слухове, пуснати най-често от зле осведомените журналисти. Орд се обади на Мактюн, после отново й позвъни и каза, че ФБР ще изпрати свои хора около стаята. Тя му благодари.

За Орд и Мактюн случката беше забавна. ФБР вече бе пратило свои хора в болницата. А сега имаха и покана.

На едно кръстовище Реджи рязко отби вдясно и гумите изскърцаха по асфалта. Марк се изкиска и тя също се разсмя, като че го бе направила на шега, но стомахът й се свиваше. Озоваха се на тясна уличка, оградена от стари къщи и клонести дъбове.

— Това е моят квартал — каза Реджи.

Кварталът определено беше много по-приличен от паркинга за фургони. Завиха в още по-тясна уличка, където къщите се смаляваха, но все пак имаха по два-три етажа, а наоколо се зеленееха грижливо поддържани морави и живи плетове.