Джон Гришам - Клиентът

Рики се изплаши. Откъде знаеше Грийнуей, че са пушили? Марк го побутна с рамо и прошепна:

— Няма нищо, Рики. Аз вече им казах. Мама няма да се кара.

— Спомняш ли си как отидохте да пушите? — запита Грийнуей.

Рики бавно кимна.

— Да, сър.

— Хайде тогава да ми разкажеш каквото си спомняш за разходката с Марк и за цигарите.

Рики се омота още по-плътно с одеялото и притисна краищата към корема си. Зъбите му тракаха.

— Много ми е студено — едва избъбри той.

— Рики, температурата в тази стая е над двайсет и пет градуса. Помъчи се да си представиш, че ти е топло.

Рики опита, но не успя. Марк лекичко го прегърна през рамото и това като че помогна малко.

— Помниш ли как запали цигара?

— Аха. Май че помня.

Марк бързо погледна Грийнуей, после Рики.

— Добре. Помниш ли как видяхте голямата черна кола да се задава през тревата?

Изведнъж Рики спря да трепери и заби поглед надолу.

— Да — измънка той и това щеше да бъде последната му дума за предстоящите двайсет и четири часа.

— Какво направи голямата черна кола, като я видяхте?

Още споменаването за цигарите го бе изплашило, но споменът за черната кола носеше такъв ужас, че Рики просто не издържа. Прегъна се на две и отпусна глава върху коленете на Марк. После се разхълца със здраво стиснати очи, но без сълзи. Марк го галеше по косата и повтаряше:

— Няма нищо, Рики. Няма нищо. Трябва да поговорим за това.

Грийнуей не се предаде. Той прехвърли крак върху крак и се почеса по брадата. Очакваше нещо подобно и бе предупредил Марк и Даян, че разговорът ще бъде безплоден. Но трябваше да го проведе на всяка цена.

— Рики, чуй ме — изрече той с детинско гласче. — Рики, всичко е наред. Само искам да поговорим. Няма нищо страшно, Рики.

Но Рики бе изчерпал програмата за деня. Той се сгуши под одеялото и Марк разбра, че скоро ще дойде ред на палеца. Грийнуей му кимна, като че беше напълно доволен. След това стана, внимателно вдигна Рики и го пренесе на леглото.

Уоли Бокс спря камионетката сред гъстото движение на Камп Стрийт и без да обръща внимание на клаксоните и заканителните жестове, изчака шефът му заедно с Финк и хората от ФБР да изскочат на тротоара пред Областния съд. Фолтриг оглави групата и тържествено се изкачи по широкото стълбище. Във фоайето неколцина скучаещи журналисти го познаха и започнаха да задават въпроси, но той се направи на много зает и ги ощастливи само с няколко снизходителни усмивки.

Когато влезе в прокуратурата, всички служители скочиха на крака. За областния прокурор на Южна Луизиана в сградата бяха отделени множество кабинети, свързани с коридори, широки зали за бюрата на чиновническия състав и по-малки помещения, където ниски стъклени прегради създаваха поне илюзия за уединение на юристите и другите сътрудници. Под командването на почитаемия Рой работеха общо четирийсет и седем прокурори. Още трийсет и осем клети души се ровеха из прашните документи и с цялото си внимание разработваха безсмислени подробности, за да задоволят височайшия клиент на Рой — Съединените американски щати.

Естествено, Рой разполагаше с най-големия кабинет, украсен с масивна дъбова ламперия и с меки кожени мебели. Докато повечето юристи си позволяваха да отрупат само една стена със снимки, награди и дипломи за почетно членство в ротариански клубове, Рой беше облепил цели три стени с фотографии и пожълтели удостоверения за участие в стотина теоретични конференции. Той метна сакото си върху винената тапицерия на канапето и се запъти право към библиотеката, където го чакаха за съвещание.

По време на петчасовото пътуване от Мемфис до Ню Орлиънс той се обади шест пъти по телефона и изпрати три факса. Сега шестима помощници го чакаха около десетметровата заседателна маса, отрупана с бележници и разтворени правни томове. Всички бяха по ризи с навити ръкави.

Той поздрави групата и седна на почетното място. Сътрудниците му бяха получили резюме за постигнатото от ФБР в Мемфис — бележката, отпечатъците, пистолета и тъй нататък. Фолтриг и Финк нямаха да им съобщят нищо ново, освен че Гронк е в Мемфис, а това не засягаше дейността на групата.

— Докъде стигна, Боби? — драматично запита Фолтриг, сякаш бъдещето на цялата американска правна система зависеше от Боби и неговите проучвания. Въпросният Боби беше старши-асистент — ветеран с трийсет и две години стаж, който ненавиждаше съдебните зали, но обичаше библиотеките. В моменти на криза, когато бяха нужни бързи решения, всички търсеха неговата помощ.