Джон Гришам - Присъдата

Хопи наведе глава и разтърка очи, като че се готвеше да заплаче.

— Не, моля ви, не тук.

Децата! Обикновено спяха до девет-десет, та и до пладне, ако ги оставеше Мили, но чуеха ли гласове долу, незабавно щяха да дотърчат.

— В кантората — едва избъбри той.

— Ще почакаме — каза Нейпиър.

— Не се бавете — добави Ничман.

— Благодаря — каза Хопи, после бързо затвори вратата и я заключи.

Просна се на дивана в хола и заби поглед в тавана, който се въртеше по часовниковата стрелка. Отгоре не долиташе нито звук. Децата още спяха. Сърцето му подскачаше бясно и цяла минута имаше чувството, че просто ще издъхне тук, на дивана. Смъртта би била избавление. Щеше да затвори очи и да отлети в неизвестното, а след два часа децата щяха да го открият и да позвънят на 911. Беше на петдесет и три години и в рода му по майчина линия имаше доста сърдечно болни. Мили щеше да получи сто хиляди от застраховката.

Когато осъзна, че сърцето му няма намерение да спира, той бавно се изправи на крака. Все още замаян, той се дотътри до кухнята и си наля чаша кафе. Електронният часовник над печката показваше седем и пет. Четвърти ноември. Как можа да допусне такава глупост!

Запита се дали да не позвъни на Тод Рингуолд или на адвоката си Милард Пут. Реши да изчака. Изведнъж го обзе нетърпение. Искаше да напусне къщата, преди да са станали децата, да махне тия двама агенти от двора, преди да ги видят съседите. Освен това Милард се занимаваше само с недвижими имоти и почти не разбираше от друго. А сега ставаше дума за престъпление.

Престъпление! Той прогони мисълта за душ и се облече за броени секунди. Докато си миеше зъбите, най-после идигна очи към огледалото. Страшната истина бе изплувала наяве върху лицето му, надничаше от очите му и всички можеха да я видят. Не умееше да лъже. В него нямаше и капка лукавство. Та той си беше просто Хопи Дюпри, почтен човек с добро семейство, безупречна репутация и тъй нататък. Дори в данъчните декларации нито веднъж не бе излъгал.

Е, добре, защо тогава двама агенти на ФБР го чакаха отвън за пътуване до центъра, все още не до затвора, макар че и това сигурно щеше да стане, засега само до тихо местенце, където да го сдъвчат на закуска и да разкрият престъпното му деяние? Реши да не се бръсне. Може би трябваше да позвъни на свещеника. Докато сресваше чорлавата си коса, през главата му прелитаха мисли за Мили, за позора, децата и какво ли още не.

Преди да излезе от банята, Хопи повърна.

Навън Нейпиър настоя да седне в колата му. Ничман ги последва с черния крайслър. По пътя не размениха дума.

Кантората не беше от ония места, които привличат ранобудните. Още повече в събота. Хопи знаеше, че никой няма да се мерне до девет, а може би и до десет. Той отключи вратата, светна лампите и дълго мълча, преди да ги запита дали искат кафе. Отказаха, явно бързаха да му теглят ножа. Хопи седна зад бюрото си. Двамата се настаниха отсреща като близнаци. Не смееше да ги погледне в очите.

Ничман подхвана разговора:

— Запознат ли сте с проекта „Стилуотър Бей“?

— Да.

— Срещали ли сте човек на име Тод Рингуолд?

— Да.

— Подписвали ли сте договор с него?

— Не.

Нейпиър и Ничман се спогледаха, сякаш знаеха, че това е лъжа.

— Слушайте, мистър Дюпри, във ваш интерес е да говорите истината — самодоволно подхвърли Нейпиър.

— Кълна ви се, че казвам самата истина.

— Кога се видяхте за пръв път с Тод Рингуолд? — запита Ничман, после измъкна от джоба си малък бележник и надраска нещо.

— В четвъртък.

— Познавате ли Джими Хъл Моук?

— Да.

— Кога се срещнахте с него?

— Вчера.

— Къде.

— Тук, в кантората.

— Каква бе целта на срещата?

— Да обсъдим проекта „Стилуотър Бей“. Аз представлявам интересите на компанията за недвижими имоти KLX. Става дума за изграждане на селище около Стилуотър Бей в област Ханкок, която е под надзора на мистър Моук.

Двамата се вторачиха в Хопи и сякаш цял час го изучаваха мълчаливо. Той си преповтаряше мислено всяка дума. Дали не бе изтървал нещо? Нещо, което да ускори пътя му към затвора? Може би трябваше незабавно да млъкне и да потърси адвокатски съвет.

Нейпиър се изкашля.

— От шест месеца насам разследваме мистър Моук и преди две седмици решихме да сключим споразумение, според което да облекчим присъдата му, ако окаже пълно съдействие.

Тия правни приказки не означаваха нищо за Хопи. Чуваше ги, но главата му не работеше съвсем ясно.

— Предлагали ли сте пари на мистър Моук? — запита Нейпиър.