Джон Гришам - Присъдата

— Не знам. Никой не е видял.

Фич отпусна масивния си задник върху ръба на леглото и се почеса между очите.

— Ти защо не навести приятеля си? — запита той.

— Кой ти е казал, че сме любовници?

— А какви сте?

— Приятели. Познай кои двама от заседателите спят заедно.

— Че откъде да знам?

— Опитай.

Фич погледна с усмивка към огледалото и се възхити на невероятния си късмет.

— Джери Фернандес с някоя от жените.

— Добър опит. Джери Фернандес скоро ще се развежда, Силвия също е самотна. Стаите им са точно една срещу друга и… нали разбираш, в „Сиеста Ин“ няма какво друго да правят.

— Любовта е прекрасно нещо, нали?

— Между нас казано, Фич, Криглър свърши страхотна работа срещу теб.

— Значи се вслушаха в приказките му, а?

— Със зяпнали уста. Слушаха го и вярваха. Той ги убеди, Фич.

— Кажи ми някоя добра новина.

— Рор се тревожи.

Фич застина.

От какво се е подплашил Рор? — запита той, гледайки озадачената си физиономия в огледалото. Не би трябвало да се изненадва, че е говорила с Рор, но защо, по дяволите, бе тъй потресен? Чувстваше се предаден.

— От теб. Знае, че дебнеш наоколо и замисляш как да се докопаш до заседателите. Ти нямаше ли да се тревожиш, Фич, ако някой тип като теб вършеше черната работа на ищеца?

— Щях да треперя от страх.

— Рор не трепери. Само се тревожи.

— Често ли разговаряш с него?

— Доста. Той е по-мил от теб, Фич. Много приятен събеседник, освен това не записва разговорите и не праща разни биячи да ме следят. Изобщо никакви грубости.

— Знае как да омайва дамите, а?

— Аха. Но не му достига най-важното.

— Кое?

— Тлъст портфейл. Не може да се мери с твоите възможности.

— Искаш ли да ми премериш възможностите?

— Друг път, Фич. Трябва да бягам. Отсреща е паркирана някаква съмнителна кола. Сигурно някой от твоитш циркаджии.

И тя затвори.

Фич се изкъпа и се опита да поспи. В два след полунощ стана и отиде в „Луси Лък“, където седна да играе двайсет и едно по петстотин долара на залог и да пие спрайт чак до сутринта. Тръгна си с почти двайсет хиляди долара печалба.

Първата ноемврийска събота пристигна с температури около петнайсет градуса — необичайно хладно време за почти тропическия климат на Крайбрежието. Лекият северен вятър шумолеше из клоните и подмяташе сухи листа по улици и тротоари. Обикновено есента идваше късно и се задържаше до след Нова година, когато настъпваше пролет. Крайбрежието не знаеше що е зима.

Още от ранни зори по улиците тичаха поклонници на здравето. Никой не забеляза как черният крайслър отби по алеята към скромна тухлена къща на два етажа. За съседите бе прекалено рано да видят как двама млади мъже в еднакви черни костюми излязоха от колата, пристъпиха към предната врата, натиснаха звънеца и зачакаха търпеливо. Още бе рано, но след по-малко от час из градинките щяха да плъзнат мъже с гребла в ръцете, а по тротоарите — групички дечурлига.

Хопи тъкмо сипваше вода в кафеварката, когато чу звънеца. Пристегна пояса на протрития си халат и се опита да приглади с пръсти чорлавата си коса. Сигурно пак скаутите бяха тръгнали да продават понички по никое време. А дали не бяха отново Свидетелите на Йехова? Е, тоя път щеше да им даде да се разберат. Ама че фанатици! Той бързо пое към вратата, защото горният етаж бе пълен със спяща младеж. Шестима според последното преброяване. Неговите петима плюс гостенин, който някой бе довлякъл от колежа. Типична петъчна нощ за семейство Дюпри.

Отвори вратата и зърна двама сериозни млади мъже, които мигновено бръкнаха в джобовете си и измъкнаха позлатени значки върху черни кожени подложки. Сред бързо изречените срички Хопи поне на два пъти дочу „ФБР“ и едва не припадна.

— Вие ли сте мистър Дюпри? — запита агент Ничман.

Хопи се задъха.

— Да, но…

— Бихме желали да ви зададем няколко въпроса — каза агент Нейпиър и някак успя да пристъпи още по-близо.

— За какво? — запита Хопи с пресъхнало гърло. Опита се да надникне между тях към отсрещната къща, откъдето Милдред Янси несъмнено гледаше всичко това.

Ничман и Нейпиър си размениха зловещи съзаклятнически погледи. После Нейпиър заяви:

— Можем да поговорим тук или някъде другаде.

— За „Стилуотър Бей“, Джими Хъл Моук и тъй нататък — поясни Ничман и Хопи се вкопчи в рамката на вратата.

— О, боже — изпъшка той. Не можеше да си поеме дъх и сякаш всичко в него бе замръзнало.

— Може ли да влезем? — запита Нейпиър.