Джон Гришам - Присъдата

— Дума да не става!

— Моля?

— Никой няма да бърка в тия чанти — категорично заяви Николас и влезе в празната заседателска стая.

Така нареди съдията — обади се изотзад Лу Дел.

— Не ме интересува какво е наредил съдията. Никой няма да ми рови в чантите. — Той ги остави в ъгъла, отиде да си налее кафе и подхвърли към Уилис и Лу Дел, които стояха на прага: — Излезте, ако обичате. Тая стая е за заседателите.

Те смутено отстъпиха и Лу Дел затвори вратата. След малко от коридора долетяха възбудени гласове. Николас отвори вратата и видя Мили Дюпри с изпотено чело да стои срещу Лу Дел и Уилис, стиснала два грамадни куфара.

— Въобразяват си, че ще ни проверят багажа, но няма да стане — обясни Николас. — Дай ги насам.

Без повече приказки той грабна по-близкия куфар, напъна се и го помъкна към същия ъгъл.

— Тъй рече съдията — промърмори Лу Дел.

— Не сме терористи! — задъхано отсече Николас. — Да не си мисли, че ще пренасяме оръжие, наркотици или нещо подобно?

Мили побърза да си вземе поничка и благодари на Николас, че я опази от посегателството. Вътре имало разни неща, дето… ами, не й се искало да ги гледат и пипат разни мъже като Уилис, пък и който и да било.

— Излезте! — кресна Николас, сочейки с пръст Лу Дел и Уилис, които безропотно се оттеглиха в коридора.

Към девет без петнайсет пристигнаха всички заседатели и стаята беше претъпкана с багаж, спасен и подреден лично от Николас. С всеки новопристигнал той ставаше все по-гневен — крещеше, беснееше и вършеше всичко възможно да превърне колегите си в настръхнала тълпа, готова за сблъсък. В девет Лу Дел почука на вратата и завъртя дръжката.

Беше заключено отвътре.

Тя отново почука.

Никой не помръдна. Само Николас пристъпи към вратата и запита:

— Кой е?

— Лу Дел. Съдията ви чака.

— Кажете на съдията да върви по дяволите.

Лу Дел изгледа Уилис, който се бе ококорил и нервно опипваше ръждясалия си револвер. Грубият отговор стресна и най-ядосаните заседатели, но единството им остана непоклатимо.

— Какво казахте? — запита Лу Дел.

Дръжката шумно се завъртя. Николас излезе в коридора и затвори вратата зад гърба си.

— Кажете на съдията, че няма да мръднем оттук — заяви той, гледайки свирепо Лу Дел и нейните чорлави кичури.

— Не можете да го направите — възрази Уилис. Опитваше се да бъде настъпателен, но гласът му прозвуча твърде безпомощно.

— Млъквай, Уилис.

Във вторник сутринта неприятностите около съдебните заседатели отново бяха привлекли хора в съдебната зала. Носеше се мълва, че един заседател бил изгонен, на друг му нахлули в апартамента и съдията така се ядосал, че наредил всички да бъдат изолирани. Избуяваха слух подир слух, като най-разпространеният бе, че спипали човек на тютюневата компания в квартирата на един от съдебните заседатели и вече имало заповед за арестуването му. ФБР и ченгетата го издирвали под дърво и камък.

Сутрешните вестници в Билокси, Ню Орлиънс, Мобил и Джаксън излязоха с огромни заглавия на първа страница.

Публиката се завръщаше на тълпи. Повечето местни юристи изведнъж си бяха намерили неотложна работа в съда и се мотаеха из коридорите. Шест-седем репортери от разни вестници заеха първия ред зад масата на ищеца. Отново изникнаха в пълен състав момчетата от Уолстрийт, чиято група напоследък упорито се топеше под натиска на игралните домове, морския риболов и нощния живот в Ню Орлиънс.

И тъй, немалко очи зърнаха как Лу Дел нервно притича от задната врата към подиума, приведе се, съдията склони глава настрани и двамата трескаво зашушукаха. Отначало Харкин застина, сякаш не можеше да разбере, после отправи замаян поглед към вратата, където Уилис бе замръзнал като статуя с вдигнати рамене.

Лу Дел приключи доклада си и бързо потегли обратно към чакащия Уилис. Харкин се вгледа в любопитните лица на адвокатите, после вдигна очи към публиката. Надраска нещо, което и сам не можеше да разчете. Замисли се как да постъпи.

Заседателите стачкуваха!

Какво ли препоръчваха наръчниците му за подобни случаи?

Той придърпа микрофона и каза:

— Господа, възникна малък проблем със съдебните заседатели. Трябва да поговоря с тях. Ще помоля мистър Рор и мистър Кейбъл да ми окажат съдействие. Всички други да останат на място.

Заседателската стая отново бе заключена. Съдията почука лекичко и завъртя дръжката. Вратата не се отвори.

— Кой е? — долетя отвътре мъжки глас.

— Съдията Харкин — високо отвърна той.