Джон Гришам - Присъдата

Заедно с другите зрители мисис Граймс бе напуснала залата и търпеливо изчака във фоайето, докато вътре съдията Харкин обявяваше предстоящата изолация. На път към дома Хърман й обясни, че през идните две седмици ще трябва да живее в мотел — на непозната територия и без нейна помощ. Веднага щом се прибраха, тя грабна телефона и най-недвусмислено сподели с Харкин какво мисли по въпроса. Съпругът й е сляп, напомни тя неколкократно, и се нуждае от особени грижи. Хърман седеше на канапето, пиеше единствената си бира за деня и беснееше от безцеремонната й намеса в личните му дела.

Съдията Харкин бързо намери компромис. Разреши на мисис Граймс да отседне с Хърман в мотела. Нямаше нищо против тя да закусва и обядва със своя съпруг и да се грижи за него при условие, че ще избягва контакти с останалите заседатели. Освен това й забрани да посещава процеса, тъй като в никакъв случай не биваше да го обсъжда с Хърман. Това не се понрави на мисис Граймс, която не бе пропуснала нито една думичка досега. И макар че не разкри това нито пред негова светлост, нито пред Хърман, вече имаше доста ясно мнение по случая. Съдията държеше на своето. Хърман беснееше. В крайна сметка обаче мисис Граймс надделя и се оттегли в спалнята да приготви багажа.

В понеделник вечер Лони Шейвър отскочи до магазина да задвижи делата за предстоящата седмица. След няколко неуспешни опита откри Джордж Тийкър на домашния му номер в Шарлот и обясни, че заседателите ще бъдат под ключ до края на процеса. Трябваше да се чуе с Тоунтьн през седмицата и се боеше, че това няма да стане. Обясни за за забраната на съдията да се водят преки разговори от стаите, която щеше да направи връзката им невъзможна до произнасяне на присъдата. Тийкър му изказа съчувствие, а следа малко сподели и сериозната си загриженост за изхода от процеса.

— Нашите хора в Ню Йорк смятат, че една тежка присъда би разтърсила цялата икономика и особено търговията. Бог знае колко ще скочат застрахователните тарифи.

— Ще направя каквото ми е по силите — обеща Лони.

— Сигурно заседателите не мислят за сериозна присъда, нали?

— Трудно е да се каже в момента. Просто е рано, още не сме приключили със свидетелите на ищеца.

— Трябва да ни опазиш от тая напаст, Лони. Знам, че ти си на мушката, но, по дяволите, просто няма кой друг, нали ме разбираш?

— Да, разбирам. Ще сторя каквото мога.

— Разчитаме на теб. Дръж здраво.

Сблъсъкът с Фич бе кратък и не доведе доникъде. Дъруд изчака да наближи девет вечерта, когато кантората все още беше заета с подготовката за утрешния съдебен ден и в заседателната зала сервираха късна импровизирана вечеря. Помоли Фич да намине в кабинета му. Фич любезно се съгласи, макар че искаше час по-скоро да се върне при своите хора.

— Бих желал да обсъдим един въпрос — хладно заяви Дър, изправен зад бюрото си.

— Какво има? — излая Фич и пристъпи към него с ръце на кръста. Много добре знаеше за какво става дума.

— Днес в съда ни зашлевиха плесница.

— Никаква плесница не са ви зашлевили. Доколкото си спомням, заседателите не бяха там. Тъй че каквото и да е станало, няма значение за присъдата.

— Спипали са те, а ние се пекохме на огъня.

— Не са ме спипали.

— Тогава как го наричаш?

— Лъжа го наричам. Не сме пращали хора да следят Стела Хюлик. Откъде-накъде ще го правим?

— Тогава кой й е казал?

— Не знам, но определено не е никой от нашите. Други въпроси?

— Да, кой е онзи тип от апартамента?

— Не е от моите хора. Сам разбираш, не успях да изгледам записа. Затова не видях лицето, но имаме основания да смятаме, че е бил наемник на Рор и неговите момчета.

— Можеш ли да го докажеш?

— Нищо не доказвам, мътните да го вземат. И не съм длъжен повече да ти отговарям. Гледай си процеса и не ми се бъркай в охраната.

— Не ми подливай вода, Фич.

— И ти не ми подливай вода. Гледай да не изпуснеш процеса.

— Рядко губя.

Фич се завъртя и тръгна към вратата.

— Знам. И отлично си вършиш работата, Кейбъл. Просто ти трябва малко помощ отвън.

Николас пристигна пръв, помъкнал две претъпкани спортни чанти с дрехи и тоалетни принадлежности. Лу Дел, Уилис и един нов полицай чакаха във фоайето пред залата, за да съберат багажите и да ги оставят временно в празната свидетелска стая. Беше осем и двайсет във вторник сутринта.

— Как ще ги откарате до хотела? — подозрително запита Николас, без да изпуска чантите.

— Ще им осигурим превоз по някое време — каза Уилис. — Най-напред обаче трябва да ги прегледаме.