Джон Гришам - Присъдата

Сгушени още по-плътно на два-три метра от тях, Кейбъл и неговата дружина се споразумяха да ударят секирата на номер трийсет и едно, да приемат трийсет и две, да повдигнат възражение срещу трийсет и три, защото това беше слепият Хърман Граймс, да одобрят Уилда Хани и ако се наложи, да отхвърлят номер трийсет и пет.

Така Николас Истър стана единайсетия утвърден съдебен заседател по делото „Уд срещу «Пинекс»“. Когато в три следобед залата се отвори и кандидатите заеха местата си, съдията Харкин прочете имената на дванайсетге избраници. Те минаха отвъд преградата и се настаниха в ложата. Николас седна втори на първия ред — беше на двайсет и седем години, тъй че в цялата група се намери само един по-млад от него. Между одобрените имаше девет бели и трима негри; седем жени и петима мъже, един от които сляп. За трите резерви се полагаха тапицирани сгъваеми столове, вмъкнати плътно един до друг в ъгъла на ложата. В четири и половина петнайсетге утвърдени станаха на крака и положиха клетва като съдебни заседатели. През следващия половин час съдията Харики ги обсипа с порой от най-строги предупреждения, отправени също тъй към адвокатите и всички присъстващи. Всеки опит за контакт със заседателите по какъвто и да било въпрос щеше да бъде наказан сурово с порицания, парични глоби, а, току-виж, и с прогонване от съда или лишаване от адвокатски права и позорен край на кариерата.

Освен това Харкин забрани на заседателите да обсъждат процеса с когото и да било, включително със своите съпруги и съпрузи или интимни познати и бодро усмихнат им пожела „лека нощ“, като напомни да се явят утре точно в девет.

Адвокатите гледаха и им завиждаха. Много биха искали да си тръгнат, но тепърва ги чакаше работа. Когато в залата останаха само адвокати и служители на съда, негова светлост обяви:

— Господа, вие сте подали тоя куп молби и предложения. Сега ще трябва да ги обсъдим.

Донякъде от смесено чувство на нетърпение и скука, а донякъде и заради предчувствието, че някой може да го причаква, Николас Истър се вмъкна към осем и половина през отключената задна врата на Съдебната палата, изкачи се по рядко използваното черно стълбище и попадна в тесен коридор зад залата. Повечето областни служби отваряха в осем, тъй че из първия етаж се носеше глъчка. Но на втория беше почти тихо. Той надникна в съдебната зала и откри, че е пуста. Куфарчетата вече бяха тук, нахвърляни безредно по масите. Адвокатите сигурно се тълпяха отзад, при кафе-машината, и си подмятаха шеги преди схватката.

Добре познаваше терена. Преди три седмици, само ден след като получи скъпоценната призовка за съдебен заседател, дойде да поогледа залата. Завари я също тъй празна и тръгна на разузнаване из околните територии — тесния и претъпкан съдийски кабинет; стаичката, където адвокатите си разменяха клюки на чашка кафе, насядали около допотопни маси с купища стари списания и малко по-нови вестници; импровизираната свидетелска стая със сгъваеми столове и без нито един прозорец; помещението за задържани, където опасните престъпници чакаха присъдата си с белезници на ръце; и, разбира се, стаята на съдебните заседатели.

Тази сутрин предчувствието му се оказа основателно. Името й беше Лу Дел — тантуреста шейсетгодишна жена с панталони от полиестер, вехти кецове и прошарени кичури пред очите. Седеше в коридора край вратата на стаята за съдебни заседатели, четеше опърпано любовно романче и чакаше някой да пристъпи в нейните владения. Щом го зърна, тя скочи на крака, измъкна изпод себе си лист хартия и изрече:

— Добро утро. Мога ли да ви бъда полезна?

— Николас Истър — представи се той и протегна ръка.

Жената я стисна здраво, разтръска я с всичка сила и потърси името му в списъка. След миг продьлжи с нова, малко по-широка усмивка:

— Заповядайте в стаята на съдебните заседатели. За пръв път ли ви е?

— Да.

— Елате — рече жената и буквално го тласна навътре. — Ей там, в ъгъла, има кафе и закуски. Сама ги правя — гордо добави тя, вдигайки панерче с някакви мазни черни кексчета. — Традиция, тъй да се каже. Винаги ги нося за първия ден, дори ги кръстих заседателски кексчета. Вземете си.

Масата беше отрупана с няколко вида закуски, подредени спретнато върху подноси. Отстрани вдигаха пара две кани кафе. Имаше чинии, чаши, лъжички и вилички, захар, сметана, разнообразни синтетични подсладители. Но на централното място се мъдреха заседателските кексчета. Тъй като нямаше избор, Николас си взе едно.