Джон Гришам - Присъдата

— Гласувах — гордо обяви тя.

Някои от адвокатите си записваха. Други тъпо гледаха в пустотата.

— Мистър Истър, гласувахте ли за тази присъда?

— Да.

— Мисис Дюпри?

— Да, сър. Гласувах.

— Мистър Севил?

— Не гласувах.

— Мистър Ройс, гласувахте ли за това решение?

— Да.

— Мис Уийз?

— Гласувах.

— Мистър Ву?

— Гласувах.

— Мистър Лони Шейвър?

Лони се понадигна и заяви високо, за да го чуе цялата зала:

— Не, ваша светлост, не гласувах за тази присъда и категорично съм против нея.

— Благодаря. Мисис Рики Колман, това ли е нашата присъда?

— Да, сър.

— Мисис Гладис Кард?

— Не, сър.

Изведнъж проблесна искрица надежда за Кейбъл, „Пинекс“, Фич и цялата тютюнева промишленост. Вече трима заседатели бяха отхвърлили присъдата. Само още един и съдията щеше да ги върне за допълнително съвещание. Всеки адвокат би могъл да разкаже безброй легенди за заседатели, чиито присъди са се разпаднали в момента на обявяване. В залата, когато те гледат адвокати и публика, една присъда звучи много по-различно, отколкото преди минути в усамотението на заседателската стая.

Но крехката надежда за чудо бе прекършена от Хрътката и Джери. И двамата потвърдиха присъдата.

— Доколкото разбирам, гласовете са девет на три — каза негова светлост. — Всичко друго изглежда наред. Някакви забележки, мистър Рор?

Рор само поклати глава. Нямаше право да благодари на заседателите, макар че би искал да скочи в ложата и да им целува краката. Той седеше кротко зад масата, отпуснал тежко ръка върху рамото на Селист Уд.

— Мистър Кейбъл?

— Не, сър — успя да процеди Кейбъл. О, колко неща му се искаше да наговори на тия идиоти!

Фактът, че Фич не е в съдебната зала, сериозно тревожеше Николас. Щом не беше тук, значи дебнеше и се спотайваше някъде навън, из сенките. Какво знаеше Фич? Вероятно твърде много. Николас нетърпеливо чакаше да се измъкне от залата и да си плюе на петите.

Харкин се впусна в многословни благодарности, поръсени с щедра доза патриотизъм, добави всички възможни клишета, които бе чувал в съдебните зали, заръча им да не разговарят с когото и да било за споровете около решението, после предупреди, че всяко разгласяване на събитията в заседателската стая ще се смята за обида на съда, и най-сетне ги отпрати на последното пътешествие към мотела, за да си вземат багажа.

Фич гледаше и слушаше от стаята до кабинета си. Седеше сам пред екрана — консултантите бяха уволнени още преди няколко часа и сега пътуваха към Чикаго.

Можеше да отвлече Истьр и вече бе обсъдил подробно плана със Суонсън, който узна всичко веднага след завръщането си. Но каква полза? Истьр нямаше да проговори, а те рискуваха да ги спипат. И без това си имаха предостатъчно неприятности, липсваше им само затворът в Билокси.

Решиха да го проследят с надеждата, че ще ги отведе до момичето. Което, разбира се, повдигаше нов въпрос: какво да правят с нея, ако я открият? Не можеха да се оплачат на полицията. Марли бе взела великолепното решение да открадне мръсни пари. Какво да заяви Фич в клетвените си показания пред ФБР? Че й е дал десет милиона долара, за да повлияе върху присъдата, а тя имала нахалството да го измами? И сега нека бъдат така добри да я арестуват.

Беше го прецакала по всички линии.

Фич гледаше изображението от скритата камера на Оливър Макаду. Заседателите станаха, бавно се изнизаха настрани и ложата опустя.

Събраха се в заседателската стая, за да вземат кой каквото е оставил — книга, списание или плетиво. Николас нямаше настроение за разговори. Той се измъкна през вратата, където Чък с усмивка на стар приятел му съобщи, че шерифът чакал отвън.

Без нито дума към Лу Дел, Уилис или който и да било от хората, с които бе прекарал последните четири седмици, Николас бързо последва Чък. Край задния изход шерифът чакаше в големия си кафяв форд.

— Съдията каза, че ви трябвала помощ — подхвърли шерифът иззад волана.

— Да. Карайте на север по шосе 49. Ще ви покажа накъде. И гледайте да не ни проследят.

— Добре. Кой може да ви следи?

— Лошите.

Чък затръшна вратата зад него и фордът потегли. Николас хвърли последен поглед към заседателската стая на втория етаж. През прозореца зърна как Мили прегръща Рики Колман.

— Нямате ли багаж в мотела? — запита шерифът.

— Дреболии. По-късно ще ги взема.

Шерифът се обади по радиото две коли да тръгнат след него и да проверят дали някой не ги следи. Двайсет минути по-късно навлязоха в Гълфпорт, Николас започна да сочи насам-натам и накрая шерифът спря до един тенис-корт в голям жилищен комплекс северно от града. Николас каза, че тук е добре, и излезе.