Джон Гришам - Присъдата

— Не, по дяволите.

— Невероятно, нали? — подметна Севил. — И представете си само, всички ще бъдем прочути.

— Това е нечувано — изпъшка Лони и се подпря на стената.

— Не съвсем — възрази Николас. — Преди няколко години лепнаха на „Тексако“ присъда за десет милиарда.

— А, значи това вашето е дреболия, така ли? — възкликна Лони.

Николас се изправи.

— Не. Това е правосъдие.

Той пристъпи към вратата, отвори я и помоли Лу Дел да уведоми съдията Харкин, че заседателите са готови.

Докато чакаха, Лони придърпа Николас настрани и прошепна по-скоро изплашено, отколкото гневно:

— Има ли начин да остана настрани от това?

— Естествено. Не се тревожи. Съдията ще ни пита един по един дали сме съгласни с присъдата. Когато стигне до теб, кажи на всеослушание, че нямаш нищо общо.

— Благодаря.

Както безброй пъти до днес, Лу Дел взе бележката и я подаде на Уилис, който тръгна по коридора и изчезна зад ъгъла. Когато влезе в кабинета да връчи посланието, негова светлост говореше по телефона и нетърпеливо чакаше да чуе присъдата. Непрекъснато си имаше работа с присъди, но подозираше, че днешната ще е доста по-бомбастична. Някой ден можеше да ръководи и по-важен процес, но поне засега не бе в състояние да си го представи.

Бележката гласеше: „Ваша светлост, бихте ли ми уредили полицейска охрана след напускането на съдебната зала? Страхувам се. По-късно ще ви обясня. Николас Истър“.

Негова светлост даде нареждания на полицая, който чакаше пред вратата му, после решително се отправи към съдебната зала, където въздухът бе натежал от очакване. Адвокатите притичваха между редовете и трескаво сядаха, по местата си с нервни лица и разширени очи. Зрителите прииждаха. Наближаваше осем вечерта.

— Уведомиха ме, че заседателите са определили присъда — високо изрече Харкин пред микрофона и видя как адвокатите затрепераха. — Моля, доведете заседателите.

Както винаги става, дванайсетте влязоха със сериозни лица. Независимо дали носят добри новини за едната или другата страна, независимо дали са спорили около присъдата, или не, заседателите пристигат с наведени погледи, при което всички адвокати изтръпват и започват да кроят планове за обжалване.

Лу Дел пое формуляра от Николас и го подаде на негова светлост, който някак успя да запази безизразна физиономия, докато четеше написаното. Не подаде ни най-малък признак, че държи в ръцете си потресаваща новина. Присъдата го смая неописуемо, от процедурна гледна точка обаче не можеше да стори нищо. Технически погледнато, всичко беше наред. По-късно щеше да има молби за намаляване на размера на обезщетенията, но сега съдията бе с вързани ръце. Той сгъна бланката и по Лу Дел я върна в ложата. Николас бе станал, готов да вземе думата.

— Моля старшия заседател да обяви присъдата.

Николас разгъна своя шедьовър, изкашля се, хвърли бърз поглед наоколо, за да види дали Фич е в залата, и след като не го видя, прочете:

— Ние, съдебните заседатели, присъждаме на ищцата Селист Уд да получи обезщетение за понесени щети в размер на два милиона долара.

Това само по себе си беше прецедент. Уендъл Рор и неговата банда от адвокати шумно въздъхнаха. Току-що бяха влезли в историята.

Но Николас не бе свършил.

— Освен това ние, съдебните заседатели, присъждаме на ищцата Селист Уд да получи сумата от четиристотин милиона долара, представляваща наказателно обезщетение от ответника.

За адвокатите изслушването на присъдата е един вид изкуство. Не бива да трепваш. Не бива да се оглеждаш със скръбно или тържествуващо лице. Не бива да сграбчваш клиента си за утеха или поздравление. Трябва да седиш съвършено спокойно, да гледаш навъсен бележника си и да се правиш, че отдавна ти е било ясно каква ще е присъдата.

Този път изкуството бе осквернено. Кейбъл се прегьна на две като прострелян в корема. Колегите му гледаха ложата зяпнали и останали без дъх, с облещени от смайване очи. Тук-там откъм по-дребните риби зад Кейбъл дори долетя по някое „Боже мой!“.

Ухилен до уши, Рор прегърна Селист Уд, а тя се разплака. Другите от неговия екип тихомълком си стискаха ръцете. О, блажена тръпка на победата… и иа очакването да си поделят четирийсет на сто от присъдата.

Николас седна и потупа Лорийн Дюк по коляното. Най-сетне всичко бе свършило.

Харкин изведнъж стана деловит, сякаш не виждаше в присъдата нищо особено.

— А сега, дами и господа, ще запитам поотделно всеки от вас дали е съгласен с присъдата. Започваме от мис Лорийн Дюк. Моля, отговорете ясно за протокола, гласувахте ли за тази присъда, или не?