Джон Гришам - Присъдата

Най-сетне, малко след един, успя да се добере до Фич. През последния час Фич бе забранил да го свързват с когото и да било.

Суонсън потегли за Мисури.

Когато разчистиха чиниите и пушачите се завьрнаха, стана ясно, че им предстои да извършат онова, за което мечтаеха от месец насам. Насядаха около масата и се втренчиха в празното място, където до неотдавна гордо седеше Хърман.

— Май ще ни трябва нов старши — подхвърли Джери.

— И мисля, че трябва да е Николас — бързо добави Мили.

Всъщност нямаше съмнение кой да заеме мястото. Никой друг не искаше да се захваща, а Николас явно познаваше работата по-добре и от адвокатите. Избраха го единодушно.

Той застана прав в края на масата и прочете препоръките на съдията Харкин. После добави:

— Съдията иска преди гласуването да вземем предвид всички доказателства, включително и научните отчети.

При тия думи той обърна поглед наляво към масичката в ъгъла, отрупана с купищата доклади, които се бяха събирали от седмици насам.

— Не смятам да кисна тук два-три дни — заяви Лони, докато другите гледаха масичката. — Мене ако питате, готов съм да гласувам още сега.

— Не прибързвай — каза Николас. — Това е сложен, изключително важен процес и би било неправилно да пришпорим нещата без внимателно обсъждане.

— Аз предлагам да гласуваме — възрази Лони.

— А аз предлагам да постъпим както казва съдията. Ако искаш, можем да го повикаме.

— Ама всичкото това ще го четем ли? — запита Силвия Хрътката. Четенето не спадаше към любимите й занимания.

— Имам идея — каза Николас. — Защо не вземем всички по един отчет? Преглеждаме ги и обясняваме на останалите. Тогава няма да си кривим душата, като кажем на Харкин, че сме запознати с доказателствата.

— Мислиш ли, че ще ни пита? — обади се Рики Колман.

— Сигурно. Присъдата трябва да почина върху представените доказателства — показанията в съда и писмените документи. Нека поне се помъчим да изпълним изискванията.

— Съгласна съм — каза Мили. — Всички искаме да си вървим, но наш дълг е внимателно да обсъдим доказателствата.

Нямаше други протести. Мили и Хенри Ву донесоха купищата папки на голямата маса, където останалите бавно почнаха да си избират папки.

— Само хвърлете по един поглед — увещаваше ги Николас като опитен треньор.

Лично той грабна най-дебелата папка — проучването на доктор Милтън Фрик за влиянието на цигарения дим върху дихателната система — й се зачете така, сякаш никога не бе срещал нещо по-увлекателно.

В съдебната зала неколцина любопитни продължаваха да чакат с надеждата за бърза присъда. Това не беше рядкост — заседателите излизат, хапват надве-натри, гласуват и готово. Обикновено имаха оформено мнение още преди появата на първия свидетел.

Но не и този път.

На височина дванайсет хиляди метра и със скорост седемстотин километра в час самолетът достигна от Билокси до Джорджтаун на Каймановите острови за деветдесет минути. Марли мина през митницата с новичък канадски паспорт, издаден на някоя си Лейн Макроланд — красива млада дама от Торонто, пристигаща без никакви делови намерения, просто на едноседмична почивка. Както изискваха местните закони, имаше и билет за връщане до Маями след една седмица. На Каймановите острови много обичаха туристите, но не си падаха по новите граждани.

Паспортът беше част от идеален комплект нови документи, дело на прочут фалшификатор от Торонто. Имаше още шофьорска книжка, акт за раждане и удостоверение за гласуване. Цена — три хиляди долара.

Тя взе такси до Джорджтаун и спря пред своята банка — Роял Суис Тръст, разположена в достолепна стара сграда недалеч от морето. Никога не бе стъпвала на Каймановите острови, макар че ги чувстваше едва ли не като втора родина. От два месеца насам изучаваше тия места. И грижливо ръководеше финансовите си дела по факса.

Въздухът беше горещ и задушен, но тя не обърна внимание на това. Не идваше заради слънцето и плажовете. Часът в Ню Йорк и Джорджтаун беше три. Два следобед за щата Мисисипи.

Още от вратата един служител любезно я придружи до малък кабинет, където трябваше да попълни нови документи за изпращане по факса. След няколко минути се появи млад мъж на име Маркус. Няколко пъти бяха говорили по телефона. Той беше строен, изискан и добре облечен, с типично европейски вид и безупречен английски, в който една се долавяше акцент.

Парите са пристигнали, уведоми я Маркус и Марли успя да приеме новината без следа от усмиика. Не беше лесно. А сега я чакаше работа. Изкачиха се в кабинети му на горния етаж. Както всички банкери на Каймановитс острови, Маркус имаше твърде неясна функция, но се водеше вицепрезидент на нещо си и се грижеше за банковите портфейли на клиентите си.